Читать «Гробницата на кръстоносеца» онлайн - страница 8

— Татко… Трябва да говоря с теб.

— Да? — Свещеникът го погледна въпросително и направи насърчителен жест с ръка.

Последва мълчание. „Дали не става въпрос за пари, мислеше си пасторът спокойно. Някакви неизплатени дългове в колежа?“ И тогава на пресекулки Стивън успя да изрече:

— Не желая… да продължавам така… и да изпълнявам заповеди.

Лицето на свещеника не се промени видимо, въпреки че неочакваната и пълна изненада, подобно на внезапна смърт, бе сложила все пак своя отпечатък върху него. Почти наивно той попита:

— Да се подчиняваш на заповеди?

— Мисля, че не съм създаден за църквата. Не съм добър с хората… Не мога да ги организирам. Не мога да прочета една достойна проповед, за да спася живота си.

— Тези неща ще дойдат по-късно — изправи се Бъртръм. Сетне промърмори: — Моите собствени проповеди не са особено брилянтни. Но вършат работа.

— Но, татко, не е само това. Нямам интерес към работата. Чувствам, че не съм способен да те наследя в това…

По-раншните му подозрения се потвърдиха от отпадналия глас на Стивън, но пасторът се овладя и гласът му отново прие мек тон.

— Ти си изморен и изчерпан, момчето ми. Ние всички се вкисваме и губим кураж от време на време. Ще се почувстваш другояче след няколко свежи разходки по тревистите хълмове на Даунс.

— Не, татко — дишаше на пресекулки Стивън, като напрягаше волята си. — Това, което става с мен, не е отскоро. Не мога да се затворя в това малко местенце и да знам, че ме очаква само пустота и разочарование.

Какво каза той в отчаяния си брътвеж? Шокът, който прочете в очите на баща си, го разтревожи. Настъпи момент на непоносимо мълчание, след който бащата рече:

— Не съм знаел, че гледаш на Стилуотър по този начин. Ние може би сме малка енория. Но нашата стойност може да се измерва и с други мерки, освен с тези на простата аритметика.

— Ти не ме разбра. Аз обичам Стилуотър… Тук е моят дом. И аз знам колко високо си ценен на километри оттук. Но има нещо друго. Сигурно разбираш какво имам предвид, какво смятам, че трябва да направя с моя живот.

Пасторът рязко се отдръпна и с тревога се втренчи в сина си.

— Стивън, сигурно не става дума пак за онези диви хрумвания, нали?

— Те остават непроменени, татко.

Отново тишината се превърна в преграда, която вибрираше помежду им. Пасторът се изправи и отначало бавно, а после с нарастващо безпокойство започна да крачи из стаята. Най-накрая направи усилие, успокои се и се приближи до Стивън.

— Мое скъпо момче — каза той с голяма сериозност, — никога не съм се опитвал да те обвързвам към себе си чрез чувство за дълг. Даже когато беше много малък, преди още да тръгнеш на училище, предпочитах да се опирам на твоето природно чувство на привързаност и зачитане. Но все пак трябва да разбереш, че изцяло съм градил нещата върху възможността, че ти ще наследиш всичко това. Стилуотър означава много за мен, за всички нас. А като вземем предвид обстоятелствата на моя живот, инвалидността на майка ти, нещастната непълноценност на Дейвид! Фактът, че ти си моят най-голям син и прости ми — гласът му трепна за момент, — моят най-обичан син, ме накара да възложа надеждите си на теб. Но независимо от всичко казано в този момент аз го оставям настрана. Кълна се в честта си, че мисля за теб, а не за себе си, когато ти казвам, когато те моля да забравиш тази фантастична мечта. Разбираш какво имам предвид. Ти трябва… ти не можеш да постъпиш по този начин!