Читать «Гробницата на кръстоносеца» онлайн - страница 240

— Нищо ми няма.

— Може би! — отговори тя натъртено. — Но няма да ходиш на реката утре. Точно там си се простудил. Ще кажа на капитана още тази вечер.

— Добре… И без това имам достатъчно работа в студиото.

— Само ако се чувстваш по-добре. А сега трябва да пийнеш нещо топло.

Тя му направи специална отвара от касис, която смяташе за панацея срещу всички възпаления и която го накара да се изпоти. После го убеди да си легне.

Следващата сутрин гласът му се възвърна и той продължи да работи над своята „Темза“. Но следобед получи нов пристъп и когато излезе от студиото в четири часа, трябваше да признае с жест, че болестта съвсем му е отнела гласа.

— Това решава нещата — заяви Джени с категоричен тон. — Трябва да се допитаме до лекар.

Колкото и да беше безпомощен, той направи максимално усилие да се противопостави, но тя не се отказа от своето.

— Не! — заключи тя. — Трябва да знаем какво е положението. Друго е, когато знаем как стоят нещата, а не да се губим в догадки, както досега. Веднага тръгвам за доктор Перкинс.

Растящата й тревога я накара да използва тази възможност и Стивън да се прегледа при местния лекар, нещо, за което настояваше отдавна.

Тя наметна решително шлифера си и за кратко време се върна със съобщението, че д-р Перкинс е заминал на почивка. Икономката му обаче бе обещала да изпрати лекаря, който го замества, още същия следобед, веднага щом свърши визитите си.

Едва Джени беше завършила обясненията си и Стивън отново проговори с напълно нормален глас.

— Виждаш ли — каза той истински доволен, — създаваш паника за нищо. Това е просто обикновена простуда.

Потисната, тя се взираше в него със съмнение, а той отново се запъти към студиото да работи. Джени се чудеше дали в действителност не е била твърде прибързана в своите действия.

Един час измина и все още лекарят не беше пристигнал. Посещенията в лекарския кабинет на д-р Перкинс в събота вечер бяха винаги многобройни и тя започна да се пита дали заместникът му щеше да дойде изобщо. Точно в този момент звънецът на входната врата звънна и когато отвори, Джени видя на прага един млад мъж, който делово влезе в хола.

— Аз съм д-р Грей. Къде е болният?

Джени го въведе в кухнята, извика Стивън и ги остави заедно. Докторът остави чантата си и свали шапката си с вид на човек, който не разполага с много време. Той беше по-стар, отколкото изглеждаше на пръв поглед, около трийсетгодишен, и неговите черти издаваха вид на изнервен човек.

— И така — каза той, — какво ви притеснява?

— Нещо съвсем абсурдно и тривиално, но то сериозно разтревожи жена ми. Губя гласа си!

— Имате предвид, че има периоди, когато не можете изобщо да говорите?

— Най-малкото, когато не мога да накарам себе си да бъда чут.

— Гласът ви нормален ли е през останалото време?

— Мисля, че да. Може би е малко пресипнал.

— Изпитвате ли болка?

— Никаква.

— Имате ли някакви други симптоми?

— Не, но имам усещане за слабо вцепеняване на гърлото. Сигурно си въобразявам, разбира се.

Доктор Грей цъкна нетърпеливо с език. Все пак този човек нямаше вид на истерик и фактът, че крие симптомите на болестта си, потвърждаваше този извод.