Читать «Гробницата на кръстоносеца» онлайн - страница 238

Стивън гледаше събеседника си мълчаливо, лицето му беше бледо. Застинал на мястото си, той не можеше вече да стаява злобата в нараненото си сърце, нито пък можеше да се излага на нови вълнения.

Протегна ръката си.

Глин изпразни на един дъх чашата с грога и полуизправен, потупа приятеля си по рамото.

— Да вървим, Дезмънд. Ще те изпратя до вкъщи. И ако те сполети някаква сериозна беда занапред, за бога, знай, че ще бъда с теб.

Пета глава

В сезон, когато материалите за сериозна новинарска хроника бяха нещо рядко и се изчерпваха с някое скучно убийство в Глазгоу или с неудачен публичен развод, този фрапиращ инцидент в Академията се раздуха от популистката преса като вихрушка. Съдебният процес в Чарминстър предизвика повече местен, отколкото национален отклик. Сега обаче аферата получи широка разгласа, особено с помощта на неделните вестници, чието задължение беше да пазят почтеността на Англия, като представяха в подробности по-съществените прегрешения за деня. В този смисъл новият скандал разпали въглените и на стария. Архивите на вестник „Чарминстър Кроникъл“ бяха преровени за най-пикантните неща. Рисунки на Стивън, изправен на подсъдимата скамейка, някога отпечатани в „Каунти нюз“, сега бяха отново публикувани в печата. Арчибалд Далгит, чиито статии в „Юнивърс нюз“ бяха четени от милиони и който може би повече от всеки друг можеше да бъда разглеждан като защитник и знаменосец на британския морал, който си бе спечелил допълнителен блясък чрез унищожителните критични статии по адрес на нещастната авторка на романа „Самотното сърце“, сега се зае упорито с аферата. Под убийственото заглавие „Изкуството полудява“ изпод перото му се изля гневно възмущение. „Какво се е случило, питаше той, със стара Англия, когато такова оскърбление може да бъде нанесено на една от нейните най-обичани, заслужили и почтени институции, чиито естетически бастиони са заплашени от неразбираеми и революционни творби, от четка, която вече е доказала, че е гнила и покварена.“ Не всички в този войнстващ хор си позволиха толкова приповдигнат тон. Имаше подмятания в по-леките издания, шеги с водевилен оттенък, а в един от илюстрованите седмичници се появи карикатура, която показваше как плахо гледащ човек се приближава до уважаван академик на стъпалата на „Бърлингтън Хаус“: „Искам да купя пикантна пощенска картичка, господине!“.

През следващите дни Стивън продължи да работи, като не обръщаше никакво внимание на раздуханата истерия. Още веднъж, без да има каквато и да било вина, той застана в центъра на общественото внимание, изложен на всеобщо обругаване. Как се беше получило така, че този, който по природа беше тих, неконфликтен и отстъпчив, който през целия си живот не беше желал нищо повече, освен да упражнява своето изкуство на спокойствие, трябваше по такъв насилствен начин да изпитва хули и унижения? Един предприемчив журналист беше намерил за необходимо да представи кратка антология на неговата кариера, почти като хронология на живота му — бягството от църквата, от семейството и преди всичко от своята страна — която го представяше в ужасна светлина, заслужаващ напълно омразата на своите сънародници.