Читать «Гробницата на кръстоносеца» онлайн - страница 199

Какво трябваше да направи?

Да отпише изобщо Англия? Да потърси закрила в по-слънчева и по-малко предубедена страна? Но той вече не би могъл. Настрадал се до насита от пътуванията си по континента, той се почувства физически неспособен да се изправи пред перипетиите на едно ново европейско приключение. Дланите на ръцете му бяха влажни от пот. Свит в ъгъла, той изучаваше своя бледен и непознат образ в оплютото от мухи огледало. „Не съм добре“, мислеше си той. Ако само можеше да намери една тиха стая, където да може да си легне! Но къде? За нищо на света нямаше повече да се натрапва на Глин. Ричард щеше да го очаква, студиото щеше да бъде отворено и за него. Но той вече не можеше да приеме този жест. Трябваше да бъде сам. Чувстваше се като дете, жадуващо за тъмнината на утробата.

Докато влакът се влачеше по своя път с много спирки и резки тръгвания, той разбра по малките гарички, че това беше местен пътнически влак, който скоро щеше да пристигне в Лондон. През цялото пътуване, което съвсем точно символизираше собствената му неувереност, Стивън се тресеше в нарастващо душевно напрежение и се чудеше какво да прави. Но мозъкът му отказваше да работи и той не намираше никакво решение. Когато наближиха покрайнините на сточна гара Клемпхем, той се сепна и си спомни за Джени Бейнс. Не беше ли му казала тя, че може да му даде стая под наем? Да, той беше сигурен, че тя ще го приеме. На никого никога не би му хрумнало да го търси там.

Посърналото му лице някак си просветна и когато влакът с продължително изсвирване спря на гара „Виктория“, Стивън слезе на перона и се качи на автобус номер двадесет и пет на спирката пред гарата. Беше завалял дъжд, когато автобусът потегли към Уайтхол и Странд. След около час завиха и влязоха в Степни. Когато се взираше през прозореца на автобуса в нанизаните като броеница прозорци по тесните улички, Стивън с облекчение се почувства лишен от своята самоличност. Тук нямаше да бъде разпознат, оскърбен или осмян. Той се придвижи до вратата на автобуса и слезе при кръчмата „Добро намерение“. После с невероятно бавна крачка пое към улица „Кейбъл“. Помнеше номер седемнайсети и скоро застана на прага на една тясна тухлена къща, една от дългата редица ниски работнически жилища, които се простираха по протежение на цялата улица.

С внезапно вълнение Стивън протегна ръка към блестящото полирано чукало и усети, че изтощението му нараства. Даваше си сметка, че ако тук удареше на камък, едва ли можеше да тръгне за някъде. Той се готвеше да почука отново, когато вратата се отвори и на светлината на газена лампа пред него се изправи Джени.

— Добър вечер! — рече той и усети колко трудно му беше да произнесе небрежно думите. — Чудех се дали имаш свободна стая?