Читать «Гробницата на кръстоносеца» онлайн - страница 201

Преди шурналата кръв да изскочи от стиснатите му устни, Стивън потърси банята, наведе се бързо върху мивката и завъртя студения кран. Успокои го поне това, че не изпоцапа наоколо. Но кръвта, която се стичаше в синия порцеланов съд, макар и не толкова силно, колкото по време на последния му пристъп в Испания, беше по-обилна от периода, който предхождаше болестта му в Гаронд. Споменът за това събитие го доведе до състояние на тиха ярост. Той не би могъл, не би трябвало да се разболява тук. Каква отплата щеше да бъде това за непретенциозното, неподозиращо нищо гостоприемство, което му бе оказано! Като постави компрес от мокра кърпа на врата си, той отчаяно се помоли този ненавременен пристъп да премине.

Най-после кръвоизливът намаля и спря. Стивън се изправи, вдиша внимателно и след това издиша с облекчение, че не последва нов прилив на кръв. Почисти мивката и изми влажната си уста с кърпата. Движенията му бяха невероятно бавни и като че ли бяха извършвани от друго лице. Посърнало и с пепеляв цвят лице го гледаше от огледалото. Забеляза, че настъпва слабо влошаване на състоянието му, че го избива онзи зеленикав цвят, с който старите испански художници обичаха да изобразяват своите мъртъвци. Той се изми старателно. Чувстваше главата си празна и олекнала, а краката си натежали, сякаш налети с олово. Умът му все още беше ясен и в него надделяваше необходимостта да се върне в стаята си. Само да би могъл да стигне до нея, да се заключи и да си легне в леглото — би могъл да откаже вечерята под някакъв предлог — тогава никой нямаше да разбере за това отвратително кръвотечение. Сутринта щеше да е възстановен. Като се стегна максимално, той се опита да се върне обратно. Съзнанието за собствената му слабост, докато с бавни крачки се тътреше по антрето, беше толкова непоносимо, че предизвика слаба гримаса върху пребледнелите му устни. Изглеждаше, че ще може да го стори. Но когато почти беше стигнал целта и протягаше ръка към дръжката на вратата, всичко се разлюля, завъртя се в един кръг и накрая изчезна, като го потопи в черна мъгла.

Когато дойде на себе си, разбра, че се намира в леглото си. Постепенно, след като очите му възстановиха способността си да виждат, пред него се очерта ликът на Джени Бейнс и на един стар човек в раирана риза, с тиранти и нагръдник на шията.

— Той идва на себе си — чу се полушепнешком традиционната реплика в такива случаи, която обезпокои Стивън.

„О, господи — мислеше си той, — какъв глупак излязох, какво непоносимо бреме стоварих на плещите на тази жена!“ — и погледът му се насочи към Джени в знак на извинение.

— Почувствах се твърде замаян. Мислех си, че ще загубя съзнание.

— Струва ми се, че точно това е станало, сър — рече тя и трепетът в гласа й издаде облекчение от неговото възстановяване. — Ако не беше господин Тапли до мен, не знам как щях да ви сложа в леглото.