Читать «Грешката на президента» онлайн - страница 264
Фридрих Незнански
— Разбира се, Бермудските острови имат най-хубавия климат в света. Мек и здравословен. Сега ние с теб се намираме на върха на древен угаснал вулкан, който после обраснал с коралови колонии, които образували острова. Затова и пясъкът тук е такъв бял — коралов. Между впрочем Хамилтон е единственото пристанище на Саргасово море. Море, което няма брегове…
— Господи, откъде знаеш всичко това?!
— Баща ми беше географ. Така че се научих да чета по картите.
Той поръча кафе и малко сухо мартини.
От океана долетя лек бриз и докато гледаше в дълбоката безбрежна далечина, обрамчена като скъп аквамарин от сребърната белота на пясъка и ярката изумрудена зеленина, Татяна си помисли, че най-после постигна онова, което искаше.
Тя стана богата, свободна, а и Костя всъщност й харесваше доста повече от Леонид.
Те поседяха още малко. Слънцето започна да слиза към залеза. Двамата се надигнаха и тръгнаха по улиците на градчето, обляно в слънчеви лъчи, в които вече се бе появил червеникавият вечерен оттенък.
— Казиното — каза Татяна, като посочи една врата, откъдето долиташе призивна весела музика.
— Не — отговори сериозно Константин Андреевич. — Не играя на карти, а и не само на карти — на нищо. Отиграх си своето. Много отдавна.
По лицето му се появи някакво отсъстващо, сурово изражение и той веднага взе да изглежда по-стар.
— Защо си такъв мрачен. Като не искаш, да си вървим — предложи Татяна.
На лицето на спътника й още известно време се запази мрачното, съсредоточено изражение, но внезапно той сякаш го отърси от себе си. Усмихна се игриво, откъсна една малка чайна роза и като се поклони, галантно я поднесе на Татяна.
Когато се върнаха в луксозното бунгало, Татяна влезе да си вземе душ — океанската вода беше много по-солена от черноморската и ако не я отмиеш, тялото след къпане се покриваше с бяла коричка сол.
Константин Андреевич пусна телевизора. Даваха новините на Си Ен Ен.
Татяна влезе, загърната в голяма бяла хавлия.
— Какво ново по света?
— Нищо особено, всичко е както винаги. Тъкмо показват Будапеща. Поприказваха и се разотидоха: вече обядват. Преди известно време се стягах за там.
— А за какво говореха? — поинтересува се Татяна.
— Сега ще ти преведа. „В кулоарите президентът Валенса заяви на руския президент, че сега никой не може да диктува на Полша външната й политика.“ Ха-ха-ха! Ох, остана без вечеря нещастникът!
— Какво, какво?
— Виждаш ли, показаха празната маса в едър план. Нашият не поиска да седи до Валенса и пренебрегна обяда по случай закриването на сесията на Европейския съюз… Така, какво по-нататък… „Вероятно тази стъпка трябва да се оцени като отговор на настойчивото желание на Полша да стане член на НАТО и първи акт на новата по-твърда външна политика на Русия, декларирана във войнствената реч на господин Яблоков на срещата. Политическите наблюдатели единодушно отбелязват, че изявлението на руския държавен глава в Будапеща е една от най-твърдите международни прояви на Москва след падането на комунизма.“
— Нашият нещо много сурово го дава…
— Че той какво общо има — сви рамене Константин Андреевич. — Всичко зависи от този, който му подсказва… Докато има кой да подсказва — всичко е наред, а пет минути като го оставиш без надзор — и те ти, моля, почва самодейността. А после „станала грешка“!