Читать «Грешката на президента» онлайн - страница 263

Той гледаше екрана без никакъв интерес. Момичето беше на около тринадесет-четиринадесет години. То уверено държеше голямата китара и обещаваше да се превърне в красавица, далеч по-хубава от някакви си гъркинчета. Турецки впрочем бе чел някъде, че около петнадесетгодишна възраст южната красота започва да прецъфтява.

— Искам да изпея нещо — решително каза Джулиета — за… един човек.

За кого именно, тя не пожела да уточни. Извърна се от камерата, сведе невероятните си мигли и запя.

Аз помня онази гора, сива и тъмна. И своя отчаян страх. А ти помниш прицелен поглед през мерника, сякаш ни пали свещи И моят свят се крепеше на твоите плещи. Аз помня детските сълзи, дланта ти топла и шепот: „Приятел съм, не плачи…“ А ти помниш как пищяха куршуми зад нас двамата. „Всичко е наред, дете, да идем при мама…“ Изчезна ти без следа в нощта бездънна. Ще помня докрай света. А ти помниш ли, как ми каза: „Не, аз снимка нямам…“ Рисувам твоя портрет. И пак сме двама.

Жалко, че нито Ира, нито Турецки разбираха италиански. Затова пък гласът на момичето беше наистина забележителен.

Телефонът зазвъня почти веднага след като песента свърши.

— Борисич?… — каза в слушалката далечен глас на много отслабнал човек. — Как я караш?

— Жив си! — ахна Саша.

— Отчасти — измърмори килърът. Изглежда, му бе болно да се смее.

— Алексей! — Турецки стисна слушалката и закрещя така, че Ира изплашено замаха с ръце към него: вече бяха сложили дъщеричката да спи. — Алексей! Вадим още преживява за теб. Той не е изпращал Макс, а…

— Знам — прошепна слушалката. — Поздрави го. И съпругата си също.

— Къде си?

— В едно местенце…

На Турецки до смърт му се искаше да говорят още, но в слушалката се разнесоха късите сигнали „свободно“.

— Слушай, това все пак е поразително — началото на декември, представяш ли си какво е сега в Москва! А тук грее слънце.

Татяна протегна красивото си тяло, което изглеждаше още по-прекрасно от бронзовия тен. Ако бе застинала на място, навярно можеше да мине за прекрасна статуя, но не, тя бе жива и поради това още по-съблазнителна.

Тя се надигна и като притича леко по невероятно чистия бял пясък, грациозно се гмурна във водите на океана. Водата имаше удивителен син цвят и бе толкова прозрачна, че дълбочината й изглеждаше бездънна. Разбира се, Татяна още от детството си бе свикнала с Черно море. Всяка година родителите й я водеха в Анапа, във Витязево или Лазаревско. Но нашето Черно море не можеше да стъпи и на пръста на този сий простор, както и въобще целият й предишен живот в сравнение с този, който сега започваше.

— Колко е хубаво! — възкликна тя, когато излезе на брега и се настани под голямата раирана тента на уютното кафене, където на изящната масичка я чакаше Константин Андреевич. Това беше вече зрял, но много стегнат и младеещ мъж. Не можеше да му дадеш малко повече от четиридесет и съвсем никак — истинските му петдесет и две години.

— Просто рай! — усмихна се Татяна.