Читать «Грешката на президента» онлайн - страница 255
Фридрих Незнански
— Обличай я.
На лицето му, почернено със специална боя, се открояваха само очите — безстрастните, ужасяващи очи на човек, несвикнал с парламентарните аргументи. Пришълецът говореше тихо, за да не го чуе дежурещата зад вратата охрана, и това навеждаше на определени догадки. Президентът все пак го попита:
— Кой сте вие?
— Дроздов ме прати — каза човекът. — Мърдай!
Той издърпа дивана от стената и заповяда на подопечния си да легне на пода. Закопча му бронирания шлем и заповяда:
— Като ти кимна, викай охраната.
Той притича през стаята, като загаси пътем телевизора и се разпласти до стената при вратата. Пазачите лениво разговаряха отвън. Двама. Ако в „стаята за релаксация“ работеха скрити камери, те вече щяха да знаят за произшествието. Той кимна с глава.
Зовът, който се разнесе иззад дивана, прозвуча вдъхновено и силно. Старата като света уловка пак проработи. Вратата се отвори. Влезлият умря мигновено и безшумно, без да успее да разбере какво всъщност стана. Неговият партньор вместо веднага да разбуни мравуняка, го извика: „Женя, ти какво?“ Иззад дивана последва съвсем нелоша импровизация — сподавен стон. Охранителят нахълта вътре. И веднага се присъедини към партньора си.
Килърът огледа дупката в тавана, като мислено сравняваше размерите на тръбите, по които се добра дотук, с телесните габарити и теглото на своя подопечен. Дадено е: някой влиза през прозореца. Да допуснем: ние няма да го пуснем. Да се докаже: как ще го размажем…
2.
Умните хора отдавна бяха забелязали как се преобразява руският президент пред лицето на пряка и явна заплаха. Той и сега усещаше едва ли не момчешки хазарт, докато бързо вървеше из коридорите на комплекса, по които го мъкнеше мълчаливото нинджоподобно привидение. За щастие в коридорите беше пусто. Тази нощ не очакваха нищо особено и комплексът, с изключение на дежурната охрана просто спеше. Оставаше да минат дългия коридор, да се измъкнат през предварително приготвеното прозорче, после да пресекат двора в тънката ивица от тъмна вихрушка, там, където килърът предварително си беше поиграл с външната лампа. А по-нататък истинска дреболия — да прекарат часовия, да прескочат оградата и — в гората. Алексей не изпитваше голяма еуфория по този повод. Някога той беше прескачал и по-жестоки препятствия, но сам. Е, в най-лошия случай с малко момиченце в ръцете. Сега дори този коридор не можеш да прелетиш с двайсет безшумни стъпки. Нито можеш да увиснеш като паяк над вратата, в която някой се кани да влезе от другата страна.
Президентът на огромната държава тежко ситнеше отпред по чорапи. Той се чувстваше стар, неповратлив и уязвим отвсякъде, но кой знае защо не изпитваше страх. Великото чакане свърши, настъпи развръзката. Всичко е по-добро от безсилието и неизвестността.