Читать «Грешката на президента» онлайн - страница 222

Той прочете обратния адрес: Приморски край, Олга, ул. „Арсениев“ 7, 3. Н. Грязнова.

Писмото беше адресирано до Вячеслав Иванович Грязнов.

Слава само въздъхна.

„Разбира се, леля Зина се вълнува, а аз какво да й отговоря“ — мислеше той, докато се качваше по стълбите.

Преди няколко дни той пусна препоръчано писмо до леля си във Владивосток. Написа й, че чичо му сега го няма в Москва, защото пътува по военните окръзи и организира там художествената самодейност. Измислицата не беше особено сполучлива, но нищо друго не му дойде наум. Той с ужас си мислеше какво ще каже на леля Зина, ако с чичо му се случи нещо. Че случайно е загинал по време на репетиция? Идиотщина някаква!

Като влезе вкъщи, той разпечата плика и извади оттам две изрезки от вестник и прилежно сгънати листи на квадратчета, изписани със закръглен, явно женски почерк:

„Здравей, скъпи племеннико Славочка!

Получих писмото ти, за което благодаря. У нас всичко си е както преди, само времето пак се развали, вече трети ден стои такава мъгла, че от вратата не се вижда къщичката на Белка. Чета какво пишеш за Гришенка, а сълзите ми така си текат, много преживявам за него. Добре, че си написал, щото аз някъде ти затрих адреса, сега вече ще ти пиша по-често. Щях веднага да ти отговоря, но нашата поща няма да заработи скоро: летището съвсем се размекна и кораби не идват.

Вчера наминах при съседката Нюра, прочетох й писмото ти, тя и ме посъветва да пиша, че техният Володка ще занесе писмото във Владик, когато отиде там. Ето сега и ти пиша. Володка работи като шофьор при Серьожка корееца, пътува често до Владик.

Още вчера ходих в клуба и там им четох писмото. Всички слушаха, а Борис Захарич се обиди: защо значи той някъде на майната си повдига самодейността, а в Олга въобще не могат да открият сезона. Той го каза за пред хората, но иначе беше доволен, че нашият Гриша всички там ще ги научи и ще тръгне славата на Олга.

Аз, разбира се, се радвам, само че сърцето ми не е на място. Все се боя да не му се случи там нещо на Гриша. Много се тревожа за него. Че във вестниците все пишат за нападения разни и бандити. Ти, моля те, се старай да опазиш чичо си.“

Тук племенникът Грязнов се откъсна от писмото, гледа около минута замислено през прозореца сивия московски здрач, тежко въздъхна и се протегна към телефона, но поклати глава и продължи да чете:

„Кажи му, да се връща по-скоро, предай, че тук всички го чакаме и не можем да се начакаме. На гости, както се казва, е добре, но вкъщи е най-добре. Хубаво, че ти ми писа, но нека и той да драсне няколко реда. Макар да пишеш, че с него всичко е наред, но ми се иска и от него да получа вест. Много скучая за Гриша. Сега няма какво да се работи в градината, по цели дни седя вкъщи, най-много да отида при някоя от съседките. При нас тъкмо направиха асфалт от шосето до клуба, та вече не газим калта. Затуй нека Гриша си идва, ще ходи сега към своя клуб по хубав път.

Това е все Серьожа корееца, дето държи кръчмата при пристанището. Е, ти я знаеш тая наша забележителност, чичо ти те е водил. Тук ври и кипи: миналата седмица изведнъж времето се оправи — жеги като през лятото. Аз ходих при Анисимови на пристанището, изгорях направо. Минавам покрай «Тигъра» и гледам десет японски коли: дошли и от Чугуевка, дори някакви корейци от Находка.

А като се развали времето, си кукувам сама вкъщи. Добре, че вече си имаме собствен вестник, «Кореняк далекоизточник». Пращам на Гриша две статийки от него, за новото пристанище и за протопоп Авакум, намислили са да му вдигат паметник.

За паметника стана спор къде да го сложат. Едни казват — в залива, където са пристанали първите преселници, други — близо до устието на Авакумовка. А какво, мисля си, да спорят, когато статуята още я няма. Че и кой го знае тоя поп как е изглеждал. Портрети не са му рисували, а от фотография тогава и помен е нямало. Но вече, казват, са я поръчали на някакъв скулптор от Владик.

Телевизорът съвсем се развали, аз и не го включвам, а вчера идва при мен някакъв брадат момък, кореспондент от Москва, разпитваше за театъра — иска да пише история на нашето селище. Аз не мога нищо както трябва да му разправя — така отгоре-отгоре. Да беше Гриша вкъщи, щеше да му разправи както трябва. Той това го умее, пък и ти, Славик, го знаеш чичо ти. Та този, кореспондент ме попита защо значи не гледате телевизора. Не работи, казвам. А той казва, сега ще видим. Раз-два и го поправи.

Едва не забравих главното. В района дадоха нов коефициент и вдигнаха пенсиите с един път и половина. Добре е, разбира се, народът е доволен, но е някак си странно.

А въобще, Славик, нашите приказват, че това не е случайно. Че тук твоят чичо Гриша е ударил едно рамо. Ето, и аз си мисля, може и да е истина. Може да е попаднал чичо ти Гриша при някое голямо началство. Езикът му работи като златен, а и той е виден човек (тази дума беше специално подчертана). Та затова си помислих, че може и да е вярно. Ти опитай така да разбереш между другото как и какво. Само че за този въпрос не казвай на чичо ти, щото ще се ядоса.

Е, стига толкова, че ръката ми се умори.

Идва приятелят на Гриша, участъковият Фьодор Степанич, разпитваше дали той ще се върне за началото на лова.

Поздрави изпращат съседката Нюра с Иван Трофимович и техният Володя, Борис Захарич, Саша Големия и Саша Малкия, и всички останали от клуба, Ванда Михайловна, Фьодор Степанич, Петя Утайсин и, кажи-речи, всички олгинци.

Славик, пази чичо си.

Твоя леля Зина.“