Читать «Граф Монте Кристо(илюстровано издание)» онлайн - страница 3

— Да — рече Данглар, като хвърли към Дантес кос поглед, в който блесна омраза, — да, той е млад и самонадеян. Щом умря капитанът, той пое командуването, без да се посъветва с някого, и ни накара да загубим ден и половина на остров Елба, вместо да се върнем направо в Марсилия.

— С поемането на командата на кораба — рече корабовладелецът — той е изпълнил своя дълг като помощник-капитан; но е сбъркал, като е загубил ден и половина на остров Елба; освен ако корабът е трябвало да поправя някаква повреда.

— Корабът беше здрав, както съм здрав аз и както желая да бъдете и вие, господин Морел; а този ден и половина беше загубен от чиста прищявка, за удоволствието да слезе на сушата, само за това.

Дантес — рече корабовладелецът, като се обърна към момъка, — елате насам.

— Извинете — рече Дантес, — ще бъда на ваше разположение след минута.

После, като се обърна към екипажа, извика:

— Спускай котвата.

Тозчас котвата падна и веригата се изниза с шум. Дантес остана на поста си въпреки присъствието на лоцмана дотогава, додето и тази последна маневра бе извършена; тогава чак извика:

— Спуснете вимпела до половин мачтата, снемете флага в знак на траур, кръстосайте реите!

— Виждате ли — рече Данглар, — той се мисли вече за капитан, повярвайте ми.

— И е наистина — рече корабовладелецът.

— Да, но още няма вашия подпис и подписа на вашия съдружник, господин Морел.

— Ех, защо да не го оставим на този пост? — рече корабовладелецът. — Той е млад, знам добре това, но ми се струва предан на работата и много опитен.

Сянка мина по челото на Данглар.

— Извинете, господин Морел — рече Дантес, като се приближи, — котвата сега е спусната и аз съм цял на ваше разположение: вие ме извикахте, мисля?

Данглар отстъпи крачка назад.

Исках да ви попитам защо сте спрели на остров Елба?

— Не знам, господине; аз изпълних последната заповед на капитан Льоклер, който, умирайки, ми предаде един пакет за великия маршал Бертран.

— Вие видяхте ли го, Едмон?

— Кого? Маршала ли? Да.

Морел се огледа наоколо и дръпна Дантес настрана.

— А как е императорът? — попита живо той.

— Добре, доколкото можех да съдя с очите си.

— Значи вие видяхте и императора?

— Той влезе при маршала, докато бях там.

— И вие говорихте с него?

— Искате да кажете, че той говори с мене, господине — рече Дантес с усмивка.

— И какво ви каза?

— Питаше ме за кораба, за времето на отплаването му за Марсилия, за следвания път и за товара.

— Мисля, че ако корабът беше празен и аз бях неговият стопанин, той щеше да поиска да го купи; но аз му казах, че съм само обикновен помощник-капитан и че корабът е на търговската къща „Морел и син“. „А, а — рече той, — познавам я. Мореловци са корабовладетели по наследство и един Морел служеше в един и същ полк с мене, когато бях на гарнизон във Баланс.“

— Така е, бога ми! — извика корабовладелецът развеселен. — Това е чичо ми Поликар Морел, който стана капитан. Дантес, вие ще кажете на чичо ми, че императорът си е спомнил за него, и ще видите как ще се разплаче старият мърморко. Хайде, хайде — продължи корабовладелецът, като тупаше приятелски момъка по рамото, — добре сте направили, Дантес, че сте последвали напътствията на капитан Льоклер и сте спрели на остров Елба, но ако узнаят, че сте предали пакет на маршала и сте разговаряли с императора, това би могло да ви навреди.