Читать «Граф Монте Кристо(илюстровано издание)» онлайн - страница 13
Александр Дюма
Фернан остана равнодушен; той не пожела да изтрие сълзите, които се ронеха по бузите на Мерседес; а за всяка от тези сълзи би дал чаша своя кръв; но тези сълзи течаха за друг.
Той стана, разходи се из колибата и се спря пред Мерседес с мрачен поглед и свити пестници.
— Вижте, Мерседес — рече той, — още веднъж отговорете: решено ли е?
— Обичам Едмон Дантес — рече спокойно момата — и никой друг освен Едмон няма да бъде мой съпруг.
— И ще го обичате винаги?
— Докато съм жива.
Фернан наведе глава, отчаян, изпусна една въздишка, която приличаше на стон; после, като вдигна изведнъж чело, рече със стиснати зъби и полуразтворени ноздри:
— Ами ако е умрял?
— Ако е умрял, и аз ще умра.
— Ами ако ви е забравил?
— Мерседес — извика един весел глас отвън — Мерседес!
— Ах! — извика младата мома, като се изчерви от радост и скочи от любов. — Виждаш, че не ме е забравил, ето иде!
Тя се спусна към вратата и като я отвори, извика:
— Насам, Едмон! Аз съм тук.
Фернан, бледен и разтреперан, се стъписа като пътник, видял змия, и натъкнал се на стола си, се отпусна на него.
Едмон и Мерседес стояха прегърнати. Жаркото слънце на Марсилия, което проникваше през разтворената врата, ги заливаше с вълна от светлина. От начало те не виждаха нищо наоколо си. Безкрайното щастие ги отделяше от света и те говореха с несвързани думи, изблик на такава жива радост, че наподобяваха израз на болка.
Изведнъж Едмон зърна мрачното лице на Фернан, което се открояваше в сянката бледо и заплашително; несъзнателно младият каталанец беше турил ръка на ножа, втикнат в пояса му.
— Ах! Извинявайте — рече Дантес, като свъси вежди също, — не забелязах, че сме трима. — После, обърнат към Мерседес, попита: — Кой е този господин?
— Този господин ще бъде най-добрият ви приятел, Дантес, защото е мой приятел, той е мой братовчед, мой брат; той е Фернан; след вас, Едмон, обичам него най-много на света; не го ли познахте?
— Ах, да — рече Едмон.
И без да изпусне ръката на Мерседес, която стискаше в едната ръка, той протегна сърдечно другата на каталанеца.
Но вместо да отговори на това приятелско движение, Фернан остана ням и неподвижен като статуя.
Тогава Едмон премести изпитателния си поглед от развълнуваната и трепереща Мерседес върху мрачния и застрашителен Фернан.
И този едничък поглед му обясни всичко.
Гняв сбърчи челото му.
— Не знаех, когато бързах толкова да дойда при тебе, Мерседес, че ще намеря враг.
— Враг ли? — извика Мерседес и стрелна с гневен поглед своя братовчед. — Враг у мене, казваш, Едмон! Ако мислех така, щях да те взема подръка и щях да ида в Марсилия, да оставя къщата и да не се върна вече в нея никога.