Читать «Градът на часките. Слуги на уонките» онлайн - страница 184
Джак Ванс
— И колко?
— Три хиляди секвина — промърмори недоволно Зарфо. — Нито повече, нито по-малко. Смятам, че цената е справедлива, макар сумата да не е кой знае колко голяма.
Рейт реши да не подлага на съмнение тази цифра.
— Къде са парите?
— Ще ни бъдат платени, когато слезем на брега.
— И кога потегля керванът?
— Скоро — до ден-два. Има една доста подходяща странноприемница — уютно местенце, където да прекараме нощта.
— Добре тогава, да идем да приберем парите.
За изненада на Рейт торбата, която Зарфо получи от гостилничаря, съдържаше точно три хиляди секвина. След като ги преброиха, Зарфо се засмя доволно и се провикна гърлено да му донесат делва е ейл.
Три дни по-късно керванът потегли на юг: колона от дванайсет моторни фургона, четири от тях оборудвани с пясъчни оръдия. Сарсазъмският път минаваше през изключително живописна страна — клисури и остри върхове, дъно на отдавна пресъхнало море, синеещи далечни планини, шепнещи горички от червеникави дръвчета и черна папрат. От време на време по хълмовете се мяркаха нисаи, но те се държаха на почтително разстояние. Вечерта на третия ден керванът влезе в Хамил Зат, окаяно малко градче от стотина глинени къщурки и десетина кръчми.
На заранта Зарфо нае двама водачи, товарни добичета и снаряжение и те се отправиха по една странична пътека, която водеше към Локхарските планини.
— Навлизаме в дива страна — предупреди ги Зарфо. — Тук често се навъртат опасни зверове, така че бъдете готови с оръжията.
Пътеката беше стръмна, теренът труднопроходим. На няколко пъти между скалите се мярваше карян, коварен местен звяр със сивкава козина, който понякога притичваше на два крака, друг път се прокрадваше на шест. В широка цепнатина съгледаха огромна змия с тигрова глава, но тя не им обърна внимание.
На третия ден откакто напуснаха Хамил Зат пътниците навлязоха в Локхара, просторно плато между планински върхове, и същия следобед пред тях се ширна Смаргаш. Зарфо се обърна към Рейт:
— Начинанието, с което си се захванал, е от доста деликатен характер.
— Така е.
— Хората тук са мнителни като уонкоидите, а чужденец лесно може да се изпусне пред непознати.
— Е, и?
— Дали няма да е по-добре аз да подбера екипа?
— Разбира се. Но остави въпроса със заплащането на мен.
— Както желаеш — въздъхна Зарфо.
Платото бе нашарено от напоителни канали, между които се гушеха селски чифлици. Мъжете, също като Зарфо, бяха с татуирана и почернена кожи и гривести бели коси. Тъкмо наопаки, лицата на жените грееха в снежнобяло, а косите им бяха черни като гарваново крило. Децата имаха черни или бели коси в зависимост от пола си, но кожата им бе с цвета на прахоляка, в който играеха.
Пътят следваше речното корито и бе засенчен от величествени кедрови дървета. От двете страни се редяха малки колиби, оплетени с лози и шубраци. Зарфо въздъхна с насълзени очи.
— Погледнете ме, гурбетчия, завръщащ се от далечни земи. Но къде е моето богатство? Как ще си купя къщурка край реката? Беднотията ме поведе по странни пътища, в компанията на фанатик с каменно сърце, който се забавлява, като си играе с надеждите на един лековерен старец!