Читать «Градът на часките. Слуги на уонките» онлайн - страница 183

Розовата луна Аз изгря над водата, през цялата нощ „Пибар“ плаваше нагоре по течението. Сутринта ги завари в плодородна страна, с редове от засадени покрай брега дръвчета. Постепенно земята взе да става сушава и камениста и известно време реката се виеше сред купчини от обсидианови канари. На следващия ден съгледаха на брега отряд високи мъже с черни наметала. Зарфо каза, че били диваци от племето нис. Те стърчаха неподвижно, втренчили погледи в „Пибар“.

— Далече от тези типове — посъветва ги Зарфо. — Живеят в дупки като нощните кучета, но според мнозина са по-свирепи и от тях.

Късно следобед ниският бряг бе сменен от пясъчни дюни и Зарфо предложи да спрат в дълбока вода, за да прекарат нощта.

— Нагоре има плитчини и пясъчни ивици — обясни той. — Ще се наложи да слизаме на брега и да разузнаваме. Не се съмнявайте, че нисаите са ни проследили. Ако им се удаде възможност, ще нападнат кораба и ще ни избият.

— Няма ли да ни нападнат, ако хвърлим котва?

— Не, те се страхуват от дълбоката вода и никога не използват лодки. На котва ще бъдем в същата безопасност, както в Смаргаш.

Нощта бе ясна и Аз и Браз се търкаляха бавно по небето на Тчай. На брега нисаите дръзко разпалиха огньове и увесиха над тях котли, малко по-късно засвириха на гъдулки и тъпани. Часове наред пътниците наблюдаваха подскачащите около огъня силуети в черни наметала.

На сутринта обаче от нисаите нямаше и следа. „Пибар“ премина плитчините безпрепятствено. Късно следобед стигнаха едно селце, охранявано от редица стражеви кули, на всяка от които бе прикован нисайски скелет, облечен в парцаливо черно наметало. Зарфо обяви, че пътешествието им по реката трябва да приключи тук и че до Смаргаш остават още триста мили в южна посока през пустини, планини и дълбоки клисури.

— От тук ще продължим с някой керван по стария Сарсазъмски път до Хамил Зат, в подножието на Локхарските планини. Довечера ще разпитам, за да узная как най-добре да постъпим.

Зарфо остана на брега през цялата нощ и се върна на заранта с вестта, че след доста тежък пазарлък е успял да размени „Пибар“ срещу първокласно пътуване с керван до Хамил Зат.

Рейт пресметна наум. Триста мили? Максимум по двеста секвина на човек, общо осемстотин за четиримата. „Пибар“ в най-лошия случай струваше десет хиляди. Той се втренчи в Зарфо, който му отвърна с невинен поглед.

— Дали си спомняш — попита Рейт — нашата малка свада и подозренията ми в Кабасас?

— Разбира се — отвърна локхарят. — До ден-днешен съм ти малко сърдит за несправедливите намеци.

— Ето ти още един тогава. Колко получи от тази сделка за „Пибар“?

Зарфо направи недоволна гримаса.

— Вярно е, че пазех тази новина, за да ви зарадвам.