Читать «Градът на часките. Слуги на уонките» онлайн - страница 145

Яосите, заключи Рейт, са отлични теоретици, но слаби инженери.

Вагонетката потракваше равномерно през живописен земеделски район, далеч по-цивилизован от всичко, което досега Рейт бе виждал на Тчай. Във въздуха се стелеше мъгла, която придаваше на слънчевите лъчи златисти отблясъци, сенките бяха почерни от черното. Прекосяваха горички, минаваха в близост до превити от плод овощни дръвчета, покрай паркове и имения, разрушени каменни стени, селца, в които едва половината от къщите изглеждаха обитаеми. След като се изкачиха на високо голо поле, те се понесоха право на изток, през мочурища и храсталаци, между които се подаваха варовикови скали. Не видяха жива душа, макар че на няколко пъти Рейт зърна в далечината силуетите на порутени замъци.

— Призрачна страна — обясни Дордолио. — Това е Ауданската пустош — чували ли сте за нея?

— Никога — отвърна Рейт.

— Безлюден район, както сами може да се уверите. Убежище за престъпници и за някой самотен фунг. По тъмно се чува само воят на нощните кучета…

Вагонетката се спусна от Ауданската пустош и навлезе в особено красива местност. Навсякъде се виждаха езерца и канали, заобиколени от високи кафеникави и ръждивочервени дръвчета. На малките острови бяха построени изящни къщи с украсени фронтони и натруфени тераси. Дордолио посочи на изток.

— Погледнете ей там, виждате ли голямата къща в покрайнините на гората? Тя е на нашата фамилия — Звездозлатни. Зад нея — не можете да го видите оттук — е Халмур, в самите покрайнини на Сетра.

Вагонетката прекоси гората и излезе в район на разхвърляни ферми, докато хоризонтът отпред бе закрит от куполите и кулите на Сетра. След няколко минути стигнаха перона и вагонетката спря. Тук Дордолио каза:

— Дойде време да се разделим. Ще намерите „Ханът на пътешественика“, който ви препоръчах, от другата страна на Овала. Там ще пратя куриер със сумата, която имахте честа да ми заемете — той млъкна и се покашля. — Ако някоя странна прищявка на съдбата ни събере отново при други обстоятелства — ако например продължите да упорствате с безсмислената амбиция да се сприятелите с господаря Син нефрит, — ще бъде от полза както за вас, така и за мен, да се преструваме, че не се познаваме.

— Не виждам никаква причина за обратното — заяви с любезен тон Рейт.

Дордолио го стрелна с гневен поглед, след това се поклони официално.

— Желая ви сполука.

Той се отдалечи през площада, като ускоряваше забележимо крачка.

Рейт се обърна към Траз и Анахо.

— Вие двамата идете в „Ханът на пътешественика“ и се погрижете за настаняването. Аз отивам в двореца Син нефрит. Ако имам късмет, ще се появя там преди Дордолио, който бе споходен от странна и подозрителна припряност.

Той се приближи към редицата от моторизирани триколки и се качи на първата от тях.

— Към двореца Син нефрит, колкото се може по-бързо — нареди на шофьора.

Триколката се понесе на юг, покрай къщи от гледжосани тухли с мътно бели стъклени прозорци, прекоси квартал с дървени колиби и заобиколи голям открит пазар — кратка и живописна сцена, която се запечата в съзнанието на Рейт. След като смени посоката, пърпорещият механизъм прехвърли някакъв древен мост, мушна се през полузатворен портал в каменна стена и спря на голям павиран площад. По края имаше сергии, повечето от тях празни или с оскъдни стоки, а в средата къса рампа водеше до кръгла платформа, в дъното, на която се виждаха няколко реда седалки. В предната част на платформата стърчеше правоъгълна рамка и видът й пробуди у Рейт неприятни, дори злокобни предчувствия.