Читать «Градът на часките. Слуги на уонките» онлайн - страница 128

— Лично аз предпочитам тутеланиците — намеси се Едве. — Достатъчно е да си кажеш молитвата и си приключил със задълженията за деня.

— Тутеланиците са ужасно досадни — възрази Хейзари. — Толкова много неща за запомняне! Спомни си само онзи отвратителен Събор на душите, на който жреците се държат толкова фамилиарно. Пансоматичните гностици са далеч по-добри.

Дордолио се изсмя снизходително.

— Това е, защото не желаете да ставате ревностни последователи. Аз лично клоня в другата посока. Доктрината на яо, разбира се, е в известна степен еклектична, ще е по-ясно, ако се каже, че в хода на всеки цикъл отделните страни на непознатото получават възможност да се проявят и по такъв начин, докато следваме новия цикъл, ставаме свидетели на поредното богоявление.

Анахо, все още малко нацупен от сравнението на Рейт, вдигна глава от другия край на масата.

— Интересно, какво ще каже по въпроса Адам Рейт, този ерудиран етнолог? Какви теософски прозрения ще сподели с нас?

— Никакви — отвърна Рейт. — Или съвсем скромни, ако ми позволите. Винаги съм мислил, че човекът е неотделим от своята религия. Непознатото съществува въпреки нас. Всеки човек проектира върху пустотата образа на собствената си представа за света. Той дарява творението си със своята воля и поведение. Когато един силно вярващ човек споделя религията си, той всъщност обяснява себе си. Когато противоречим на някой фанатик, той усеща, че мирогледът му е заплашен, и реагира с крайност и насилие.

— Интересно! — плесна с ръце охраненият търговец. — А атеистът?

— Той не проектира никакво изображение върху празния екран. Възприема космическите загадки като феномени сами по себе си и не изпитва желание да им нахлузва човешки или не дотам човешки маски. Във всичко останало взаимовръзката между човека и формата, която той придава на непознатото, за да може да придобие по-разбираем и удобен за възприемане вид, е съвсем точна.

Капитанът вдигна бокала с вино към светлината на фенера и я изля в гърлото си.

— Може би си прав, но малцина биха се съгласили напълно с теб. Познавам най-различни хора, разхождал съм се из дирдирски градове, в градините на сините часки и замъците на уонките. Имам представа какви са техните обитатели и хуманоидните им помощници. Пътувал съм до шестте континента на Тчай, сприятелявал съм се с хиляди мъже, прелъстявал съм хиляди жени, убивал съм хиляди врагове, познавам яоси, бинти, валалукиани, шемолеи, а също и степни чергари, хора от блатата, островитяни, канибали от Ракх и Кислован, откривал съм различия и прилики между всички тях. Всички се стремят да изкопчат максималното от живота, преди накрая да умрат. Никой не печели повече от останалите, имайки предвид предизвестения финал. Ще питате кой е моят бог? Добрият стар „Варгаз“! Разбира се! Както обясни Адам Рейт, той е моята проекция за света. Когато „Варгаз“ стене сред бурните вълни, аз потрепервам и стискам зъби. Когато се плъзгаме по равната шир, под розовата и синята луна, аз свиря на лютня, пристягам челото си с червена панделка и пия вино. Двамата с „Варгаз“ служим вярно един на друг и в деня, когато той потъне в дълбокото море, ще го последвам, без да се замисля.