Читать «Градът на часките. Слуги на уонките» онлайн - страница 118

— Идваме отдалеч — обясни Анахо. — Имаме нужда от баня, ароматни мехлеми, чисти завивки, а после ще вечеряме.

— Всичко ще бъде, както го поръчахте.

Час по-късно, изкъпани и освежени, четиримата се срещнаха в просторното преддверие. Тук към тях се приближи мъж с черна коса и очи и мрачно меланхолично лице.

— За пръв път ли идвате в Коуд? — поинтересува се той любезно.

Анахо, внезапно завладян от подозрение, се отдръпна сепнато.

— Ни най-малко. Били сме тук и друг път и не се нуждаем от нищо.

— Аз съм представител на гилдията на роботърговците и ще направя предварителна оценка на вашата група. Момичето е ценно, момчето не чак толкова. Дирдирхората по правило са безполезни, освен за чиновническа или административна служба, но в момента няма търсене за подобни постове. Ти можеш да бъдеш събирач на охлюви или ядкотрошач, сиреч нископлатен работник. Този човек, какъвто и да е, по произход, изглежда подходящ само за тежка физическа работа и ще бъде продаден на стандартната цена. Като се вземе предвид всичко това, определям седмичната ви застраховка на десет секвина.

— Застраховка за какво? — попита Рейт.

— За да не бъдете пленени и продадени — отвърна с тих, но заплашителен тон агентът. — Винаги има голямо търсене на опитни работници. Но за десет секвина на седмица — добави той триумфално, — можете да кръстосвате денем и нощем улиците на Коуд толкова безопасно, сякаш самият демон Харасти е кацнал на раменете ви!

Рейт се понадигна, едновременно развеселен и ядосан. Анахо заговори с най-носовия си глас:

— Я да видим някакви документи.

— Документи? — повтори мъжът с увиснала брадичка.

— Препоръчителни писма, значка, патентно свидетелство. Какво? Нищо ли нямаш? За глупаци ли ни вземаш? Я да се махаш оттук!

Мъжът си тръгна с навъсено изражение.

— Този наистина ли беше мошеник? — попита Рейт.

— Човек никога не знае, което не означава, че трябва да се доверяваме с лека ръка. Хайде да ядем, апетитът ми се е разпалил след седмиците с вкиснати варива и плодове на пътниче.

Те се настаниха в столовата — голямо помещение с остъклен таван, през който се процеждаше бледо жълтеникава светлина. Денят бе чудесен, отсрещният прозорец разкриваше завладяваща гледка към Дуан Жер и завихрените от вятъра купести облаци на хоризонта.

Столовата беше пълна почти наполовина — около двайсетина души се хранеха от, дървени чинии и гледжосани червеникави купи, разговаряха приглушено и зяпаха съседите си с прикрито любопитство. Траз се озърташе неспокойно и току повдигаше вежди, смутен от целия този прекомерен лукс — сигурно за първи път виждаше подобен разкош, помисли си Рейт.

Той забеляза, че Илин-Илан е втренчила поглед към другия край на помещението, сякаш изненадана от това, което бе видяла там. Тя извърна почти веднага очи с объркан и засрамен вид. Рейт проследи предполагаемата посока на погледа й, но не забеляза нищо тревожно или необичайно. Реши, че ще е по-добре да не я разпитва, тъй като най-много щеше да си спечели хладен и презрителен поглед. Той се подсмихна неволно. Каква странна ситуация, сякаш девойката се опитваше всячески да разпали неприязънта си към него! Съвсем разбираемо, естествено, ако предположенията на Анахо бяха верни. Чудатото поведение на момичето бе обяснено само след миг от сардоничния дирдирчовек.