Читать «Градът на часките. Слуги на уонките» онлайн - страница 116

Рейт стисна зъби, за да не се разсмее на глас — това само щеше да усили съмненията на Анахо в здравия му разсъдък. Поне десетина възражения му бяха на върха на езика, но той ги преглътна. Вместо това каза:

— Благодаря за откровеността, като оставим всичко останало настрана.

— А, няма защо — отвърна с ведър тон Анахо. — Надявам се, че поне ти изясних причините за тревогите на девойката.

— Да — кимна Рейт. — И тя като теб смята, че съм превъртял.

Дирдирчовекът извърна очи към сияещата луна.

— Докато беше извън поредния им цикъл, в Пера и на другите места, тя можеше да си позволи да слуша гласа на сърцето. Но сега, когато завръщането в Кат е съвсем предстоящо… — той замълча и не след дълго се върна в салона, където се излегна на една свободна седалка.

Рейт отиде на предната платформа под големия поклащащ се фенер. Тук го посрещна хладен ветрец, въздухолетът продължаваше да се рее над върховете на дърветата. Откъм повърхността долетя звук от стъпки. Рейт се заслуша — звукът замлъкна под дървото, после сякаш се отдалечи. Рейт погледна към небето, където грееха в цялото си великолепие розовата Аз и синята Браз. Сетне извърна поглед към палубата, на която спяха неговите другари: младежът от чергарското племе на емблемите, мъжът с лице на клоун, привързан до вманиаченост към една чуждоземна раса, и красивата девойка — яо, която го смяташе за безумец. Долу пак изтрополиха нечии стъпки.

Може би наистина бе луд…

На сутринта Рейт бе възвърнал понакърненото си самочувствие и дори откриваше известен, макар и зловещ хумор в ситуацията. Тъй като не виждаше никакви причини да променя плановете си, той подкара подрусващия се въздухолет на юг. Гората отстъпи място на шубраци, които на свой ред се превърнаха в пасища и изолирани нивици със самотни колиби, дървени стражеви кули стърчаха край прашните пътища. Въздухолетът показваше трайна тенденция към пълна разруха и поведението му бе все по-нестабилно. Малко преди пладне наближиха верига от ниски хълмове и машината отказа да набере височината, необходима да ги преодолеят. По странна и добронамерена прищявка на съдбата точно пред тях се показа тесен проход, през който се промушиха на височина от десетина стъпки.