Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 81

— Значи тук вечер идват офицери от Айнзацгрупен? — попита Коля.

— Да — отговори Нина.

— Не знаех, че се занимават с артилерийски обстрел — обадих се аз.

— Обикновено не го правят. Но това е някаква игра. Обзалагат се. Целят се в различни сгради в града, а пилотите на бомбардировачите им докладват какво са улучили. Затова ви попитахме за Зимния дворец. Всички искат да ударят него.

Спомних си за поразения „Киров“, за Вера Осиповна и за близнаците Антоколски и се запитах дали бяха смазани от падащите стени, или бяха оцелели само за да бъдат затрупани от великанските железобетонни панели и да умрат бавно, задушени от дима и газта сред руините, като се молят някой да им помогне. Може би бяха загинали, защото някакъв германец в гората, докато си беше подавал манерка с шнапс и се беше шегувал с колегите си офицери, беше дал грешни координати на младия артилерист и седемнайсет- сантиметровите снаряди, предназначени за Зимния дворец, вместо това се бяха стоварили върху моя грозен и сив жилищен блок.

— Колко идват?

Нина погледна към другите момичета, но никоя от тях не отвърна на погледа й. Галина чоплеше някаква невидима коричка на ръката си. Една от цепениците в огъня се катурна от желязната решетка и Лара взе ръжена, за да я натика обратно в дъното на камината. Олеся, която беше вързала косата си на две опашки, не беше казала нито дума, откакто бяхме влезли в къщата. Така и не разбрах дали беше срамежлива, няма по рождение, или някой от Айнзацгрупен й беше отрязал езика. Тя събра празните ни чинии и чашите от чая и ги изнесе навън.

— Зависи от вечерта — отговори най-сетне Нина.

Говореше небрежно все едно ставаше дума за игра на карти.

— Понякога не идва никой. Понякога са двама, понякога четирима. Понякога и повече.

— С кола ли идват?

— Да, да, разбира се.

— И остават през цялата нощ?

— Понякога. Обикновено не.

— И никога не идват през деня?

— Само един или два пъти.

— В такъв случай, прощавайте за въпроса, но какво ви спира да не си тръгнете?

— Мислиш ли, че е толкова лесно? — попита го Нина, раздразнена както от въпроса, така и от онова, което се подразбираше от него.

— Не казвам, че е лесно — отговори Коля. — Но двамата с Лев тръгнахме от Питер призори и ето че вече сме тук.

— Тези германци, с които воювате и които вече са превзели половината ни страна — мислиш ли, че са глупави? Мислиш ли, че щяха да ни оставят тук сами, ако можехме просто да отворим вратата и да отидем пеша до Питер?

— Но защо не? Защо да не можете?

Виждах какво причиняваха неговите въпроси на момичетата — разгневеният поглед на Нина и засраменият поглед на Нина, сведен към меките й бели ръце. Познавах Коля едва от няколко дни, но вярвах, че той наистина беше любопитен да узнае отговора, а не искаше да тормози момичетата с този разпит. Но въпреки това ми се искаше да беше млъкнал.