Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 78

— Идваме отдалеч — каза той. — Моят другар е уморен. Аз също съм уморен. Така че ви питам за последен път — кога идват?

— Обикновено идват към полунощ — отговори пълничката брюнетка.

Другите момичета я изгледаха, но не казаха нищо.

— След като приключат с артилерийския огън — добави тя.

— А, така ли? Значи, след като на германците им омръзне да обстрелват всички нас в Питер, идват да прекарат нощта тук и вие се грижите за тях?

В някои отношения съм истински глупак. Не го казвам от излишна скромност. Вярвам, че съм по-интелигентен от средностатистическото човешко същество, макар че за интелигентността вероятно не може да се съди по една-единствена скала, а трябва да се следят показанията на всички уреди едновременно — тахометри, одометри, алтиметри и прочие. Баща ми ме научи да чета, когато бях на четири години, и винаги се хвалеше с това на приятелите си, но моята неспособност да науча френски език или да запомня датите на победите на Суворов сигурно го е притеснявала. Самият той беше истински енциклопедист — можеше да изрецитира всеки стих от „Евгений Онегин“ по поръчка, владееше френски и английски и беше толкова добър в теоретичната физика, че преподавателите му от университета смятаха неговата абдикация от физиката в полза на поезията за една малка трагедия. Искаше ми се тези преподаватели да са били по-харизматични. Иска ми се да го бяха научили на утехата на физиката, да бяха обяснили на талантливия си студент защо формата на Вселената и масата на светлината са по-важни от белите стихове за мошениците и нелегалните лекари от черния пазар за аборти в Ленинград.

Баща ми щеше да разбере какво се случваше в тази къща в мига, в който погледне през прозореца, дори все още да беше на седемнайсет години. Затова се почувствах като истински идиот, когато най-сетне разбрах защо бяха тук тези момичета, кой ги хранеше и се грижеше да имат достатъчно дърва за огрев под стряхата.

Русото момиче се вторачи в Коля, ноздрите й се разшириха, а кожата й под луничките поруменя.

— Ти… — каза тя и за известно време не можа да продължи, защото гневът й беше твърде силен, за да се облече в думи. — Ти идваш тук и ни обвиняваш? Героят от Червената армия? Къде бяхте и ти, и армията ти? Германците дойдоха и изгориха всичко до основи — къде беше твоята армия? Застреляха малките ми братчета, баща ми, дядо ми, всеки мъж в селото, докато вие сте се крили някъде… А сега идваш и ме заплашваш с пистолет?

— Никого не заплашвам — каза Коля.

Беше необичайно кротка реплика за него и аз разбрах, че вече е изгубил това сражение.

— Ще направя всичко, за да защитя сестра си — продължи момичето, като кимна към пълничката брюнетка. — Абсолютно всичко. Вие трябваше да ни пазите. Славната Червена армия, защитницата на народа! Къде бяхте тогава, а?

— Сражавахме се с тях…

— Никого не можете да защитите. Вие ни изоставихте. Ако не живеем в големия град, не сме важни, така ли? Да оставим селяните на тях! Така ли беше?