Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 20

— Дезертьорът и мародерът! Елате, елате по-близо, няма нужда от белезниците. Не вярвам тези момчета да предизвикат неприятности.

Той направи знак на войниците, които неохотно извадиха ключовете си и свалиха белезниците ни.

— Аз не съм дезертьор — каза Коля.

— Така ли? Свободни сте — заповяда той на войниците, без да си прави труд да ги поглежда.

Войниците се подчиниха и ни оставиха сами с полковника. Той се изправи и закрачи към нас, а пистолетът в кобура на кръста му го удряше по хълбока. Коля застана съвсем мирно за оглед от висшестоящия офицер и аз последвах неговия пример, тъй като не знаех какво трябва да правя. Полковникът продължи да се приближава към нас, докато очуканото му лице почти не опря в лицето на Коля.

— Ти не си дезертьор, но от твоята част са докладвали, че си изчезнал, а други войници са те прибрали на четирийсет километра от мястото, където е трябвало да се намираш в този момент.

— За това има съвсем просто обяснение, което…

— А ти — продължи мъжът, като се обърна към мен. — В твоя квартал е паднал германски парашутист, а ти не си уведомил властите. Решил си да се обогатиш за сметка на нашия град. Предполагам, че и за това има съвсем просто обяснение?

Имах нужда от вода. Устата ми беше толкова пресъхнала, че сякаш беше покрита с люспи, като кожата на гущер, а в периферното ми зрение плуваха ярки искрици светлина.

— Е? — настоя той.

— Съжалявам — отговорих аз.

— Съжаляваш? — той ме погледа още малко и се разсмя. — Е, добре — щом съжаляваш, значи всичко е наред, няма проблеми. Щом съжаляваш, нищо не е станало, това е най-важното. Слушай, момче, знаеш ли колко души съм екзекутирал? И не говоря по моя заповед, а лично, с този „Токарев“…

Той плесна с ръка по пистолета в кобура си.

— Искаш ли да познаеш? Не? Добре, защото и аз не знам. Изгубих им бройката. А аз съм такъв човек, който обича да знае всичко. Обичам да следя бройката. Знам например колко жени съм чукал и те са твърде много, повярвай ми.

Той се обърна към Коля:

— Ти си хубаво момче, но нека да ти кажа нещо — няма да ме стигнеш, дори да доживееш до сто години, а това ми се струва доста съмнително.

Хвърлих поглед към Коля, като очаквах да каже някаква глупост, заради която да загинем и двамата, но Коля за пръв път нямаше какво да каже.

— „Съжалявам“ се казва на учителя, когато си счупил тебешира — продължи полковникът. — „Съжалявам“ не върши работа за мародери и дезертьори.

— Помислихме си, че може да има храна — казах аз.

Полковникът ме изгледа.

— Имаше ли?

— Само малко коняк. Или бренди… или може би шнапс.

— Всеки ден застрелваме по десет души, защото са фалшифицирали купони за храна. Знаеш ли какво ни казват, преди да им пуснем куршума в главата? Казват, че са били гладни. Естествено, че са били гладни! Всички са гладни. Но това няма да ни спре да застрелваме крадците на място.