Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 158

— Моите хора са постъпили както трябва. Вие настъпвахте към града с вражеско оръжие, а ние не бяхме предупредени…

— Коля — казах аз и сложих ръка на рамото му.

Той вдигна поглед към мен, като вече беше отворил уста да направи лейтенанта на салата. Но за пръв път през живота си разбра, че сега е моментът да си замълчи. Усмихна се и подигравателно завъртя очи, но после забеляза разтревоженото ми изражение. После проследи погледа ми надолу към снега, в който течеше кръвта му — единият крачол на панталоните му вече беше подгизнал от нея. Окървавеният сняг приличаше на захаросаните череши, които ми купуваше татко от летния панаир.

— Не се тревожи — каза Коля, като гледаше кръвта. — Не е толкова много, не се тревожи.

Шофьорът го хвана под мишниците, а картечарят — под коленете, и двамата го пренесоха на задната седалка на газката. Двигателят продължаваше да работи на празен ход.

Аз се свих между седалката на шофьора и задната седалка до Коля, който лежеше по корем, завит с палтото си, за да го топли. Подкарахме към окопите, а Коля затваряше очи всеки път, когато колата подскачаше от някаква неравност на пътя. Бях взел окървавената ушанка от ръцете му и я притисках към раната от куршума — опитвах се да го правя толкова силно, че да забавя кръвотечението, без да му причинявам болка.

Той се усмихна със затворени очи.

— Предпочитам Вика да си държеше ръката там.

— Много ли те боли?

— Случвало ли ти се е да те прострелят в гъза?

— Не.

— Ами, отговорът е да, много боли. Но се радвам, че не ме улучиха от другата страна.

Коля повиши глас:

— Моля ви, другарю лейтенант — ще благодарите ли от мое име на вашите снайперисти, че не ме простреляха в топките?

Лейтенантът, който седеше отпред до шофьора, продължи да се взира в пътя пред себе си и не отговори. Голата му глава беше нашарена с мънички белези.

— Всички жени в Ленинград също им благодарят — добави Коля.

— Ще те откараме в заводската болница — каза лейтенантът. — Там са най-добрите хирурзи.

— Отлично. Не се съмнявам, че от НКВД ще ви дадат медал. А след като ме оставите, моля да закарате моя малък приятел до остров Каменный. Той носи важна пратка за полковника.

Лейтенантът седеше в мрачно мълчание — беше ядосан, че трябваше да изпълнява заповедите на някакъв редник, но не искаше да рискува да си спечели могъщ враг. Спряхме до една барикада, укрепена с чували с пясък, и загубихме почти две минути, докато войниците спуснат една дървена платформа върху окопа, така че да можем да минем. Шофьорът им викаше да побързат, но те продължаваха да се размотават, изтощени и нехайни, като се караха как точно да спуснат платформата. Най-сетне преминахме от другата страна. Шофьорът настъпи газта и ние профучахме покрай картечните гнезда, окичени с чували с пясък.

— Колко далеч е болницата? — попитах го аз.

— Десет минути — отговори шофьорът. — Осем, ако извадим късмет.

— Гледай да извадиш късмет — каза Коля.

Очите му вече бяха стиснати непрекъснато, лицето му беше долепено към седалката, а русата му коса висеше на челото. През последната минута беше много пребледнял и не можеше да спре да трепери. Сложих свободната си ръка на тила му и усетих, че кожата му беше хладна на пипане.