Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 120

Аз бях на десетина души зад него и газех в кишата между Вика и Коля. Всеки път, когато някой от пленниците казваше нещо достатъчно силно, за да го чуят германците, някой от редниците отсичаше: „Halts Maul!“ Никой нямаше нужда от преводач, за да разбере смисъла на тези думи, и въпросният руснак бързо си затваряше устата, свеждаше глава и продължаваше малко по-бързо. Въпреки това не беше невъзможно да се води разговор, ако човек говори много тихо и внимава да не го забележат пазачите.

— Съжалявам за твоя другар — прошепнах на Вика.

Тя продължи да крачи, без да отговори или да покаже, че ме е чула. Помислих си, че може да съм я обидил.

— Изглеждаше добър човек — добавих аз.

И двете изречения бяха абсолютно банални — като репликите, които се произнасят на погребението на някакъв далечен роднина, когото никой не е харесвал. Нямаше защо да й се сърдя, че не ми отговаряше.

— Не беше — каза най-сетне тя. — Но въпреки това го харесвах.

— Този предател трябва да увисне от някое дърво — прошепна Коля с наведена глава, така че да не се чува.

Не откъсваше поглед от тила на мъжа, който беше издал Марков.

— Иде ми да му извия врата с голи ръце. Знам как се прави.

— Остави го — каза Вика. — Той не означава нищо.

— Означаваше нещо за Марков — казах аз.

Вика вдигна очи към мен и се усмихна. Не беше онази студена, хищническа усмивка, която бях виждал преди. Изглеждаше изненадана от думите ми все едно току-що беше чула някой бавноразвиващ да изсвири с уста „Fur Elise“, без да пропусне нито една нота.

— Да, означаваше нещо за Марков. Странен си ти.

— Защо?

— Коварно дяволче е той — каза Коля и заби юмрук в бъбреците ми в знак на привързаност. — Но го бива на шах.

— Защо да съм странен?

— Марков не е важен — каза тя. — Аз не съм важна. Ти не си важен. Единственото важно нещо е да спечелим войната.

— He — казах аз. — Не съм съгласен. Марков беше важен. Както и аз, както и ти. Точно затова трябва да спечелим войната.

Коля повдигна вежди, впечатлен от възражението ми срещу малката фанатичка.

— Аз съм особено важен — обяви той. — Защото пиша големия роман на двайсети век.

— Вие двамата сте като влюбени гълъбчета — каза тя. — Знаете ли?

Мрачната процесия от изтощени мъже беше забавила ход пред нас, а обърканите пленници пристъпваха от крак на крак и се опитваха да разберат защо вече не се движим. Един от руските войници, които нямаха ботуши, беше спрял. Останалите мъже от неговия пленен отряд го умоляваха да продължи, молеха се и ругаеха. Той поклати глава, без да каже дума, забил крака в снега. Един от приятелите му се опита да го избута, но нямаше смисъл; той беше избрал своето място. Когато редниците дотичаха до него, като размахваха полуавтоматичните си карабини и крещяха на собствения си език, червеноармейците неохотно отстъпиха назад от обречения си другар. Той се усмихна на германците и вдигна едната си ръка в подигравателен нацистки поздрав. Успях да извърна глава в последния момент.