Читать «Гости от космоса» онлайн

Сега, когато целият свят, затаил дъх, слуша радиопредаванията на деветнадесетия спътник, а екипажите на ракетните кораби „Съветски съюз“ и „Вейдади-Ю-и“ се готвят за полет, интересно е да си припомним за необикновените събития, станали преди една година в околностите на Сталинабад.

По това време в различни научно-популярни списания се появиха статии и очерци за пришълците.

Разказите за „телемеханическите диверсанти“ и „силициево-органическите“ чудовища, както и противоречивите твърдения на „очевидци“ за задигнати крави и камиони не издържат никаква критика. Фактите бяха много по-прости и в същото време много по-сложни от всички измислици.

Веднага след като се получи знаменитата телеграма на Стронски, професор Никитин ми предложи да публикувам истината за пришълците. Аз бях един от малцината хора, които наистина ги бяха видели.

— Напишете всичко, както го видяхте със собствените си очи — ми каза той. — И освен това… вземете дневника на Стронски.

Пристъпвайки към разказа, аз предупреждавам, че ще се придържам точно към указанията на професора. За всичко ще разказвам така, както го чувствувахме и виждахме ние — участниците в археологическата експедиция, която изследваше замъка Апида и по една случайност се сблъска с пришълците.

Замъкът се намираше в планината, в една затънтена област, сто километра югоизточно от Пенджикент. Това бе хълм, на върха на който имаше развалини от древни таджикски селища. Групата ни се състоеше от шест души: нашият началник Борис Стронски, моя стар приятел Володя Лукнин и аз. С нас работеха още двама таджики — местни жители, и един шофьор.

В деня, в който се появиха пришълците, Стронски не беше в лагера. Предния ден той бе заминал за продукти до Пенджикент. Чакахме го да се завърне. Провизиите ни се бяха почти свършили.

Седях в палатката и пушех. Мислех за Стронски, който непонятно защо се бавеше. И в тоя момент за първи път видях пришълец. Видях го изведнъж — застанал пред входа на палатката, подобен на огромен паяк — паяк, голям колкото овчарско куче. Той имаше кръгло, плоско като часовник тяло и членести крака. Като ме видя, той за миг остана неподвижен. После бавно тръгна срещу ми. Разделяха ни няколко крачки — не повече. Вдървих се, като го гледах. За мене той бе някакво необикновено, страшно животно, нямо и безоко. Пришелецът бръкна в нашата торба с провизии, взе единствената консерва, която имахме, взе примуса и бързо побягна назад. Той скоро изчезна между камъните. В тоя момент от хълма слязоха Володя и двамата работници. Казах им:

— Паякът отнесе примуса и консервите.

Бях побелял от страх. Володя помисли, че съм се побъркал.

Настъпи вечерта. Споделихме, че може би между закъснението на Стронски и появяването на паяка има някаква връзка. През нощта ни събуди шум от авиационни мотори. Бучеше нещо горе в планината. Изведнъж ярка светлина озари върха на нашия хълм. Стори ми се, че видях как едно тъмно продълговато тяло се плъзна между звездите към югоизток.

На другия ден, когато се изкачихме при разкопките, открихме, че не е останал нито един от черепите, които бяхме намерили вчера. Цялата керамика беше изчезнала. По пода на разкопаните помещения имаше особени следи. Изплашихме се. А машината със Стронски все не идваше. За закуска ядохме остатъка от хляба и пихме студена вода. След като се посъветвах с Володя, аз си нахлупих шапката и тръгнах по пътя за Пенджикент.