Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 67
Том Брадби
Фийлд се приближи до двамата телохранители, които се бяха оттеглили при вратата, и се бутна в единия. Мъжагата го изблъска и изпсува на руски.
Фийлд действа светкавично. Руснакът се наведе, но младежът го удари в устата и той падна върху момичето с цигарите.
Другият телохранител понечи да извади оръжието си, но Фийлд измъкна револвера си преди него. Докато търсеше значката си, Люис се приближи.
— Стига, момчета… — Той смъкна револвера на Фийлд и се обърна към руснаците. — Полиция. Запазете спокойствие.
Преди те да реагират, Люис хвана Фийлд за ръката, дръпна го към стълбите и го изведе на улицата. Лу и Наташа сякаш не забелязаха нищо.
Люис спря под един мъждукащ газов фенер и се втренчи във Фийлд. След горещината на „Маджестик“ тук бе приятно прохладно.
— Боже мили! — измърмори Люис.
Фийлд го изгледа безизразно.
— Чакай тук.
Люис влезе в нощния клуб. Фийлд се канеше да си тръгва, когато той отново се появи и нареди:
— Ще влезеш, ще се извиниш, ще наведеш глава и ще изчакаш да заговори. Ако мълчи, си тръгваш.
— Не смятам…
— Ще правиш каквото ти казвам, иначе заминаваш с първия кораб за Англия.
Фийлд побесня от това отношение:
— Значи ще се кланяме на един бандит?
— Не
— Бизнесмен ли стана вече?
— За теб — да.
— Нямам намерение да пълзя…
— Надут глупак. Помагам ти само защото уважавам вуйчо ти. Затова не се инати повече и прави каквото ти казах.
Фийлд го изгледа втренчено, но се върна в „Маджестик“. Оркестърът още свиреше, но на края на стълбището го чакаше нервен китаец с черен костюм — управителят на заведението, предположи Фийлд. Той го заведе зад червена кадифена завеса в малък частен салон. Когато влезе, вратата се затръшна зад него.
Двамата почервенели от гняв телохранители стояха до Лу. Наташа седеше в ъгъла с наведена глава. Лу бе пъхнал ръце в широките ръкави на мантията си. Очите му блестяха от ярост, Фийлд никога не беше виждал такъв човек, роден сякаш само за да руши и убива.
Не смееше да погледне Наташа, но се смущаваше от присъствието й. Сърцето му биеше лудо, дланите му се потяха, мислите му бяха объркани.
— Име? — попита единият руснак.
— Фийлд.
— Малко име?
— Ричард.
— Полицай ли си?
— Да.
— Кой отдел?
— С1.
— Специалния?
— Да.
— Мислиш, че хората ми са комунисти? — попита Лу с нисък, монотонен глас, едва сдържайки гнева си.
— Не, разбира се, че не. Моля за извинение.
Настъпи мълчание.
— Беше случайно — добави Фийлд.
— Не, господин Фийлд, беше грешка. — Лу не изглеждаше умилостивен от извинението на англичанина. — В Шанхай добрата репутация на полицията е много важна. Не можете да си позволите грешки. — Той въздъхна. — Приятели ли сте с господин Люис?
— В известен смисъл.
Лу се намръщи.
— Да, приятели сме.
Изведнъж китаецът извади ръцете си от ръкавите, стисна десния си юмрук и отново го разтвори, сякаш показваше с каква лекота може да смачка всичко, което поиска.
— Късметлия сте, че имате такива приятели.