Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 202

Първо видя ръцете й, заключени с белезници над главата. Беше почти гола. Джефри бе коленичил до нея, допрял нож до гърлото й.

— Не мърдай, Ричард.

Фийлд влезе.

— Не мърдай!

Гласът на вуйчо му трепереше от едва сдържан гняв.

Фийлд спря. Бавно вдигна ръце и се втренчи в ужасените очи на Наташа.

— Остави револвера.

Фийлд пристъпи към тях.

— И двамата хвърлете оръжието.

Фийлд се наведе и остави револвера до леглото. Чен плъзна своя по пода.

Пулсът кънтеше в ушите на Фийлд. Той направи още една крачка напред.

Джефри мълчаливо вдигна ножа от гърлото на Наташа и бързо поряза дясната й гърда. Младата жена се сгърчи и изстена приглушено. Струйка кръв потече по кожата й и върху смъкнатата й камизола се появи червено петно. Тя затвори очи и тихо заплака със стиснати устни.

Джефри отново допря острието до гърлото й.

— Тя вече е мъртва, Ричард.

— Приемах те като баща. Ти беше моят герой.

— Вече няма герои, Ричард. Не си ли извади поука от самоубийството на баща си?

— Той беше в безизходица.

— Точно заради прехвалената му почтеност не го взеха на фронта.

— Искаше да отиде, но са го обявили за негоден.

— Така ли ти каза?

Той не отговори.

— Толкова приличаш на баща си, че сега сякаш виждам него. Същите наивни морални разбирания, които искате да наложите на целия свят.

— Израснал съм с разказите за саможертвата ти. Твоят пример ме научи, че има каузи, за които си струва да се бориш.

Фийлд отчаяно търсеше искрица човечност в очите на вуйчо си, но виждаше само бремето на годините.

— Вече за нищо не си струва да се бориш. Отвори си очите, Ричард. Огледай се…

Фийлд пристъпи още една крачка напред и Джефри отново поряза гърдите на Наташа. Тя застена, сгърчи се и от очите й потекоха сълзи. Този път Джефри дори не я погледна.

Младият мъж също се опитваше да не я гледа.

— Заради нещо, което си преживял във войната, ли го правиш?

Вуйчо му застина.

— Знаеш ли колко души влязохме в делвилския лес през онзи ден?

— Да, знам.

— Знаеш ли колко се върнаха живи?

— Разбирам.

— Не, не разбираш. Не можеш да разбереш. През онзи ден никой не оцеля. Всички се върнахме мъртви.

— Съжалявам.

— Животът продължава, разбира се. Продължава безспир. Но хората забравят, Ричард, бъркат безсмислената саможертва с благородството. Световната война ли? О, да. Тя трябваше да сложи край на всички войни. Делвил? Той е просто едно име на картата.

— Казах, че съжалявам.

— Спести ми съжалението си. Виждал съм как ме гледаш, когато се влача между останалите хубави хора. По същия начин ме гледа Пенелъпи, когато някой току-що я е изчукал.

— Какво са ти сторили тези момичета?

Лицето на Джефри се изкриви.

— Презират ме. Позволяват си да ме съдят. Всички имате наглостта да ме съдите.

— Грешиш, Джефри. Баща ми съсипа живота си, защото се опитваше да докаже, че е достоен за теб, за целия ти род. Майка ми също. Тя не можеше да понесе неодобрението ти. Искаше да се скрие от теб. И двамата се срамуваха. Чувстваха, че не могат да се мерят с теб. За нас ти беше герой. Баща ми се чувстваше още по-виновен, че е съсипал живота ни. Мразеше ме, защото ти се възхищавах.