Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 198

Завесите не помръдваха.

Фийлд очакваше Наташа да се появи всеки момент. Ако беше влязла в стаята с ведомостите, само след няколко минути трябваше да излезе.

Часът беше един и половина.

Той запали нова цигара.

Опита се да не мисли какво могат да направят с нея, ако я хванат. Дали щяха да я убият в къщата, или щяха да я закарат другаде?

Последствията от онова, което бе започнал, можеха да са фатални. Тя умееше да се пази, но Фийлд я беше принудил да рискува всичко.

Хвърли цигарата на пода и я смачка с крак. Смъкна стъклото на прозореца с няколко сантиметра, но навън въздухът бе абсолютно неподвижен. На улицата не се виждаше друг човек, освен китаеца, който продължаваше да мете, макар че не бяха останали никакви листа.

Фийлд изтри челото си с ръкав и отново погледна часовника си. Един и четирийсет. Цялото му тяло беше напрегнато. Отново погледна през прозореца. От Наташа нямаше следа.

Дали да не влезе?

Погледна Алексей. Момченцето го наблюдаваше.

— Имах дървено самолетче — каза детето.

Фийлд отново се загледа в къщата.

— Когато ме заведоха в сиропиталището, ми го взеха.

Той не искаше да слуша гласа на Алексей. Едното му око заигра.

— Исках да видя колата му, а той все ми казваше: „Скоро ще я видиш.“ Още искам да я видя. Сигурно е голяма. Той е много богат и има много самолетчета. Мама казваше, че съвсем скоро ще се махнем от Шанхай, ще отидем на по-добро място и ще станем богати. Че ще се возим на самолети, на коли и на каквото си поискаме.

— Хайде — измърмори Фийлд.

Даде си сметка, че не са обмислили как Наташа ще измъкне ведомостта от къщата. Книгата беше твърде голяма, за да я скрие под дрехите си.

— Мама казваше, че е много богат и може да се вози на самолет, когато си поиска. Затова ми даде самолетче. Голямо. Само че брат Джон ми го взе.

В колата беше като в пещ.

— Какво мислите, че са направили с него, сър?

Фийлд се опита да се усмихне.

— Казвам се Ричард.

— Какво мислиш, че са направили с него?

Беше два без десет.

— Искам да видя колата му. Сигурно е много голяма.

— Хайде, хайде, хайде — измърмори Фийлд, втренчен във вратата.

Проклинаше я мислено.

— Само не мога да си представя как кара колата. Той не беше като теб.

Децата се бяха върнали и играеха с обръча пред самата врата на Лу.

— Имаше само един крак.

— За бога, махайте се оттам!

Изведнъж кръвта нахлу в главата на Фийлд.

— Какво? Какво каза?

Алексей не отговори.

— Само един крак ли имал?

— Да.

— Мъжът, който ти е подарил самолетчето?

Алексей кимна.

— Имаше един истински крак и един дървен, така ли?

— Да. Много беше забавно. Обичах да го почуквам.

— Косата му беше прошарена, нали? С бели косми… изглеждаше сива.

— Сива коса, да.

— И се тътреше… с дървения крак?

— Да.

Колата на Лу спря пред къщата и телохранители скочиха от външните стъпала. Преди Фийлд да успее да реагира, Лу слезе и се прибра в къщата. Хората му го последваха. Младият мъж понечи да слезе, но спря.

Вътрешният му глас крещеше да направи нещо.

Той си наложи да изчака. Вратата на къщата се отвори.

Григориев извлече Наташа навън и я вкараха в колата.