Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 38

Без да се интересува, че е срамота, Цири изпищя отново, с такава сила, че лабораторните съдове зазвъняха.

И неочаквано замъкът Стига отвърна с викове и суматоха.

* * *

— Задават се неприятности, момчета — повтори Задарлик, човъркайки с върха на рунката си изсъхналия тор от процепите между плочите на двора. — Ще видите какви неприятности ще си имаме.

Той погледна другарите си, но никой от стражите не отговори. Мълчеше и Бореас Мун, който беше останал при портата. По собствена воля, не по заповед. Той можеше също като Силифант да тръгне с Кукумявката, за да види със собствените си очи какво ще се случи с Господарката на езерото, каква съдба ще я сполети. Но Бореас не искаше да гледа това. Предпочиташе да остане тук, на двора, под открито небе, по-далеч от стаите и залите на горния етаж, където бяха отвели момичето. Беше сигурен, че виковете й няма да стигнат дотук.

— Тези черни птици са лош знак. — Задарлик кимна към гарваните, които продължаваха да стоят по стените и корнизите. — Лош знак е и оная девойка, която пристигна с враната кобила. Не е чиста работата на Кукумявката, дето и ние му я вършим. Казват, че той вече не е коронер, нито пък важен господин, а го издирват, както и нас. Че императорът му е страшно ядосан. Както и на нас — ако ни хванат, лошо ни се пише, момчета.

— Аха! — обади се и друг мъж от стражата, мустакатко с калпак, украсен с пера от черен щъркел. — Така си е! Лошо е, когато императорът ти е ядосан.

— О, стига — обади се трети, който беше пристигнал в замъка с последните попълнения към наемническата дружина на Скелен. — На императора съвсем не му е до нас. Сега той си има други проблеми. Войските му ядат голям бой от нордлингите.

— Може пък да не е чак толкова зле, че сме тук с Кукумявката? — рече четвърти. — Винаги е по-добре да си при онзи, който е отгоре.

— Вярно, че е по-добре — обади се новакът. — Мисля, че Кукумявката ще се издигне. А с него и ние ще се оправим.

— Ох, момчета — облегна се на рунката си Задарлик. — Тъпи сте като конски опашки…

Черните птици излетяха с оглушителен шум и грачене, заслониха небето и обкръжиха кулата.

— Какво става, по дяволите? — ахна един от пазачите.

— Отворете портата!

Изведнъж Бореас Мун усети силната миризма на билки: конски босилек, мента и мащерка. Той преглътна, тръсна глава, затвори и отвори очи. Не му помогна. Слабият, сивокос, приличащ на просяк тип, който се беше появил до него от нищото, нямаше никакво намерение да изчезва. Той стоеше и се усмихваше, без да отваря устни. Косите на Бореас за малко да му повдигнат шапката.

— Моля, отворете вратата — обади се усмихващият се мъж. — Веднага. Повярвайте ми, така ще е по-добре.

Задарлик, изпуснал рунката си със звънтене, стоеше неподвижно и мърдаше беззвучно с устни. Погледът му беше абсолютно пуст. Останалите пазачи се приближиха до портата с вдървена, неестествена походка, като големи. Свалиха гредата и отвориха двете крила.

В двора с тропот връхлетяха четирима конници. Косите на единия бяха бели като сняг, в ръката му като мълния проблясваше меч. Вторият се оказа светлокоса жена, опъваща тетивата на лъка си. Третата ездачка, съвсем младичка девойка, със замах разсече челото на Задарлик.