Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 14
Анджей Сапковски
— Това дете не е виновно за нищо.
— Казах — държавните интереси. Държавните интереси нямат нищо общо със справедливостта. Впрочем… — Той махна с ръка. — Искам да поговоря с нея. Насаме. Приближи се, принцесо. Хайде, хайде, по-живо. Императорът ти заповядва.
Девойката се поклони ниско. Емхир я наблюдаваше внимателно, връщайки се мислено към онази аудиенция в Лок Грим, довела до толкова последствия. Той беше признателен на Стела Конгрев, нещо повече — възхищаваше й се, защото за изминалите шест месеца тя беше успяла да превърне непохватното грозно патенце в малка аристократка.
— Оставете ни насаме — нареди той. — Направи почивка, маестро Робин, измий си четката, да речем. А теб, графиньо, ще те помоля да почакаш в преддверието. А ти, принцесо, ела с мен на терасата.
Мокрият сняг, който беше навалял през нощта, се беше разтопил с първите слънчеви лъчи, но покривите на кулите и пинаклите на замъка Дарн Рован все още бяха мокри и блестяха така, сякаш там гори нещо.
Емхир се приближи към перилата на терасата. Девойката — в съответствие с етикета — се придържаше на крачка зад него. Той направи нетърпелив жест, карайки я да се приближи.
Мълча дълго, облегнал се с двете си ръце на перилата, като се вглеждаше в хълма и покриващите го вечнозелени тисове, рязко контрастиращи с варовиковата белота на скалистите склонове. Проблясваше реката — лента от разтопено сребро, виеща се по дъното на котловината.
Във въздуха се усещаше пролетта.
— Твърде рядко идвам тук — подхвърли Емхир.
Девойката мълчеше.
— Твърде рядко идвам тук — повтори той, обръщайки се към нея. — А това място е красиво и изпълнено с покой. Красива местност… Съгласна ли си с мен?
— Да, Ваше Императорско Величество.
— Във въздуха се усеща пролетта. Прав ли съм?
— Да, Ваше Императорско Величество.
Отдолу, от площада пред двореца, се носеше пеене, нарушавано от тропане и звънтене на копита. Ескортът, уведомен за това, че императорът се кани да си тръгне, спешно се приготвяше за път. Емхир помнеше, че сред гвардейците има един, който обича да пее. Често. И независимо от обстоятелствата.
— Хубава балада — каза Емхир замислено, докосвайки с пръсти тежкото златно императорско колие.
— Хубава е, Ваше Императорско Величество. „Ватие ме уверява, че вече е по следите на Вилгефорц. Че намирането на магьосника е въпрос на броени дни, най-много седмици. Ще отсекат главата на предателя и ще доведат в Нилфгард истинската Цирила, кралицата на Цинтра. А преди това да стане, трябва да се направи нещо с двойничката.“
— Вдигни глава.
Тя се подчини.
— Имаш ли някакви желания? — попита той изненадващо рязко. — Оплаквания? Молби?
— Не, Ваше Императорско Величество.
— Наистина ли? Това е интересно. Е, аз не мога да заповядам да имаш такива. Вдигни глава, както приляга на една принцеса. Стела те е научила на добри маниери, нали?
