Читать «Голият матадор» онлайн - страница 4

Вече бях вън от дрешника и се отправях към вратата на спалнята.

— Стой вътре. — изрече тя ледено. — Докато не ти кажа да излезеш.

Отдръпнах се, почти против на волята си. Тонът й бе прекалено императивен.

— Добре. — каза след малко, — Излез и ми донеси шлифера.

Върнах се при дрешника.

Когато влязох в хола, на пода пред нея лежеше неподвижна фигура, покрита със завесата. Самата тя нямаше върху себе си нищо, освен кърпата за глава и тъмните очила. Взе шлифера и го облече.

— Ти каза „те“. Колко са? — попита.

— Бяха двама. Мислех, че съм ги оставил в Атланта.

— Отвън има кола, нали?

— Да.

Другият дали е вътре или е излязъл да души наоколо?

— Вероятно души.

— Връщай си се в дрешника.

— чакай малко! Няма да позволя една жена…

— Действай!

Отново онова присвиване, когато ме погледна, и отново странната тръпка по гърба. Направих, каквото ми каза.

чух я да излиза. След около пет минути, напуснах дрешника и се върнах в предната стая. Повдигнах завесата, за да видя.

Пет минути още, може би, и тя се върна. Аз пушех една от пуретите й и в ръката ми имаше чаша с пиене.

— За мен вино. — каза.

— Другият…?

— … няма да те безпокои.

— Какво им направи?

— Не ме питай. Направих ти услуга, нали?

— Да.

— Донеси ми чаша вино.

Отидох и налях. Донесох й го.

— Ако ги занесем долу до пристана…, Твоят приятел нали не би имал нищо против да изхвърли в морето малко ненужен товар? — попита.

— Не.

Тя отпи голяма глътка.

— Сега ще свърша в банята, — каза — и след това ще ги занесем в колата. Може да се наложи да се помотаме, преди да успеем да ги разтоварим.

— Да.

По-късно, след като се бях отървал от синьото Фюри, ги отнесохме в колата й и тя подкара бавно към мястото, което й казах. Мина полунощ, преди да ни се отдаде възможност да ги разтоварим и разположим в лодката.

Тя беше застанала в сянката на един стълб и аз се обърнах към нея.

— Много си добра с мен.

Тя се усмихна.

— Заслужи си малките ми усилия, — каза — Ще ли ти се още веднъж?

— Тук ли?

Тя се изсмя и разтвори шлифера си. Не си беше дала труда да се облече.

— Къде другаде?

Щеше ми се. Докато я прегръщах, осъзнах, че не ми се иска всичко свърши по този начин.

— Можеш да дойдеш с мен, — казах, — ще ми бъде приятно. Ще ми бъде приятно да си край мен. — и я целунах с език и я притеглих към мен с почти цялата си сила. За момент ми се стори, че усещам влага по бузата й, докосваща се до моята. Тогава тя се извърна и ме отблъсна, разкъсвайки прегръдката ми с един единствен замах.

— Тръгвай, — каза, — Не си чак толкова добър. Намират ми се за вършене и по интересни дела.

Шалът й изглеждаше развят, макар че нямаше вятър. Тя бързо се обърна и се загледа към колата в обратната посока. Понечих да я последвам.

Гласът й отново се втвърди, по-твърд отколкото някога го бях чувал.

— Добре, — казах, — Довиждане и благодаря. — и трябваше да тръгвам.

Доста по-късно тази нощ Джо и аз избутахме през борда в течението Гълфстрийм двете варовикови статуи. Стоях облегнат на парапета много време и чак тогава се сетих, че съм забравил да й кажа, че идва Персей. След това слънцето изгря в гърба ми и превърна морето на запад в руно от злато.