Читать «Голият матадор» онлайн - страница 2

Навлязохме в моята улица и видях пред моя мотел синя кола и седящ в нея човек, когото познавах. Сниших се на седалката.

— Подмини, — казах, — не спирай!

— Какво става?

— Открили са ме, — казах, — продължавай да караш.

— Единствения, когото виждам, е мъж в синьо Фюри. Той ли?

— Да. Не гледаше насам. Мисля, не ме видя.

— Гледа към мотела.

— Добре.

Тя сви зад ъгъла.

— Сега какво? — каза.

— Не знам.

Тя погледна часовника си.

— Трябва да се прибирам. — каза — Ще те взема с мен.

— Ще съм ти признателен.

Останах снишен, затова не разбрах накъде точно кара. Когато накрая спря и изключи двигателя, и аз се надигнах, видях, че сме на алеята пред малка селска къща.

— Хайде.

Излязох и я последвах в къщата. Влязохме в малък и семпло подреден хол с кухненски бокс в левия край. Тя отиде до една затворена врата в дъното.

— В барчето има уиски, — каза и посочи, — на кухненския барплот има вино, в хладилника бира и сода. Ако искаш, налей си нещо. Ще се върна след малко.

Тя отвори вратата. Видях, че това е баня.

Пристъпи вътре и затвори след себе си. След секунди чух шуртенето на вода.

Прекосих стаята и отворих барчето. Бях нервен. Щеше ми се да не бях отказвал цигарите. Затворих барчето. Силно питие би ме направило по-бавен, ако възникнат неприятности. Но все пак, предпочитах да сръбна. Отидох в кухнята и си намерих една бира. Направих няколко крачки с нея и накрая се настаних на зелено канапе, разположено до небрежно драпирана завеса. Водата течеше.

Замислих се какво да правя. Започна да вали слабо. Привърших бирата и взех втора. Погледнах през всички прозорци, дори и от тези на спалнята в дъното вляво, но не видях никого. След малко ми се прииска да използвам банята, но тя все още беше вътре. Почудих се какво прави толкова време.

Накрая, когато излезе, беше в синя хавлиена роба, с дължина до средата на прасеца. Косата й беше увита в бяла кърпа. Все още беше с тъмни очила.

Тя пусна радиото в кухнята, намери някаква музика, върне се с чаша вино и седна на дивана.

— Добре, — каза — какво искаш да правиш?

— Нощес си тръгвам. — казах.

— Кога?

— Към два.

— Как?

— Рибарска лодка. На юг.

— Дотогава можеш да останеш тук. Ще те закарам до пристанището.

— Не е толкова просто, — казах — Трябва да се върна в мотела.

— Кое е толкова важно?

— Едни документи. В голям плик от амбалажна хартия. На дъното на куфара ми.

— Може вече да са ги взели.

— Може.

— Много ли е важно?

— Да.

— Дай ми ключа от стаята. Ще ги взема вместо теб.

— Не те моля за това.

— Ще ги взема. Разполагай се тук. Дай ми ключа.

Извадих го от джоба си и й го подадох. Тя кимна и отиде до спалнята. Аз отидох в кухнята и сложих кафе на котлона. Малко по-късно тя се появи в черна пола, червена блуза и червен шал. Боти. Взе шлифера си и тръгна към вратата. Аз отидох до нея и я прегърнах, а тя се засмя, и излезе навън на дъжда. чух да се затръшва вратата на колата и звукът на двигателя. Не ми стана приятно, че тя отива, но документите ми трябваха.

Върнах се и влязох в банята. Множество бурканчета без етикети изпълваха полиците. Известен брой бяха отворени. Някой издаваха необичаен мирис, който не можах да определя, други едва доловимо миришеха на наркотици. Имаше също така Бунзенова горелка, щипци, епруветки и най-разнообразни стъкленици и флакони — всички те, измити съвсем неотдавна.