Читать «Големите малки лъжи» онлайн - страница 73

Но момчетата щяха да бъдат толкова уморени и кисели.

* * *

— Беше фантастично — каза Джейн на майка си, когато тя ѝ се обади да попита как е минало представлението. — На Зиги много му хареса. Казва, че иска да се научи да се пързаля с кънки.

— Дядо ти обожаваше да се пързаля с кънки! — възторжено отбеляза майка ѝ.

— Ето на! — отвърна Джейн, без да си прави труда да обяснява на майка си, че след края на представлението абсолютно всички деца обявиха, че искат да се научат да карат кънки. Не само преродените дядовци.

— Никога няма да се сетиш с кого се сблъсках случайно днес, докато обикалях магазините. Рут Съливан!

— Така ли? — възкликна Джейн и се запита дали това не беше истинската причина за обаждането. Рут беше майката на бившия ѝ приятел. — Как е Зак? — послушно попита ги и разопакова нова дъвка.

— Добре е — отвърна майка ѝ. — Той… хм… ами… сгодил се е, скъпа.

— Така ли? — попита Джейн, пъхна дъвката в устата си и задъвка, опитвайки се да разбере как възприемаше новината, но нещо друго разсейваше мислите ѝ в момента, някаква миниатюрна вероятност за миниатюрна катастрофа. Започна да обикаля разхвърляния си апартамент и да прибира разпилените по пода възглавници и дрехи.

— Не бях сигурна дали трябва да ти кажа — продължи майка ѝ. — Знам, че мина много време оттогава, но той ти разби сърцето.

— Не ми е разбил сърцето — неуверено отвърна Джейн.

Той наистина разби сърцето ѝ, но го разби толкова нежно, толкова почтително и неохотно, така както разбиват сърца възпитаните деветнайсетгодишни младежи, които копнеят да отидат на екскурзия в Европа и да спят с много момичета.

Когато си мислеше за Зак сега, сякаш си спомняше за стар приятел от училище, когото би прегърнала топло и нежно до просълзяване, ако се видеха на среща на випуска, и с когото нямаше да се види повече чак до следващата такава среща.

Джейн коленичи на пода и погледна под дивана.

— Рут попита за Зиги — многозначително отбеляза майка ѝ.

— Така ли?

— Показах ѝ снимка на Зиги от първия му учебен ден и наблюдавах лицето ѝ, но тя не каза нищо, слава богу, обаче аз просто знаех какво си мисли, защото, трябва да го кажа, лицето на Зиги на тази снимка съвсем мъничко прилича на…

— Мамо! Зиги изобщо не прилича на Зак — отвърна Джейн и отново се изправи.

Ужасно се дразнеше, когато неволно се уловеше да разглобява красивото лице на Зиги в търсене на познати черти: устните, носа, очите. Понякога ѝ се струваше, че е видяла нещо, мигновен проблясък, и сякаш за секунди умираше, преди светкавично да сглоби Зиги отново в Зиги.

— О, да, знам! — каза майка ѝ. — Няма абсолютно нищо общо със Зак!

— И Зак не е баща на Зиги.

— О, знам това, скъпа. Божичко! Знам го. Ти щеше да ми кажеш.

— По-важното е, че щях да кажа на Зак.

Зак ѝ звънна след раждането на Зиги. „Има ли нещо, което би искала да ми кажеш, Джейн?“ — попита я направо с леко напрегнат глас. „Не“ — отвърна тя и чу тиха въздишка на облекчение.