Читать «Големите малки лъжи» онлайн - страница 71

Тя притисна с длан болезненото място над лакътя си и с мъка преглътна желанието да се разплаче. Утре нямаше да може да облече онази рокля без ръкави.

— Не знам защо… — Тя замълча. Не знам защо не те напускам. Не знам с какво съм заслужила това. Не знам защо го правиш, защо го правим, защо това продължава да се случва.

— Селест — дрезгаво каза той и тя видя как гневът и жестокостта му се уталожиха. DVD плейърът продължаваше да работи. Пери взе дистанционното и изключи телевизора. — О, боже! Толкова съжалявам. — Лицето му излъчваше дълбоко разкаяние.

Всичко приключи. Нямаше да има други наказания относно партито. Всъщност точно обратното. Той щеше да бъде нежен и грижовен. През следващите няколко дни до заминаването му Селест щеше да бъде най-обичаната жена на света. Част от нея щеше да се наслаждава на онова трепетно, сълзливо, удовлетворяващо усещане за справедливост след нанесена обида.

Тя отпусна ръцете си до тялото.

Можеше да бъде и много по-зле. Той рядко удряше лицето ѝ. Никога не се бе стигало до счупени крайници или шевове. Синините ѝ винаги можеха да бъдат прикрити с поло яка или дълги ръкави, или панталон. Той не би посегнал и с пръст на децата. Всичко се случваше далеч от очите на момчетата. Можеше да е по-зле. О, можеше да е много по-зле. Беше чела статии за жертви на истинско домашно насилие. Онова бе ужасно. И истинско. Това, което правеше Пери, не се броеше. Дреболия. И именно затова всичко изглеждаше още по-унизително, защото бе толкова… глупаво. Толкова детинско и банално.

Той не ѝ изневеряваше. Не играеше комар. Не пиеше прекалено. Не я пренебрегваше — така както баща ѝ бе пренебрегвал майка ѝ. Това би било най-лошото. Да си пренебрегван. Да се чувстваш невидим.

Гневът на Пери беше болест. Психична болест. Тя виждаше как яростта го обземаше внезапно и как той се съпротивляваше с всички сили. В разгара на пристъпа очите му ставаха червени и изцъклени, сякаш бе дрогиран. Нещата, които говореше, звучаха безсмислено. Това не беше той. Гневът му не бе част от него. Щеше ли да го напусне, ако имаше мозъчен тумор, който засегне неговата индивидуалност? Не, разбира се.

Това бе просто дефект в една иначе идеална връзка. Всяка връзка си имаше дефекти. Възходи и падения. Като майчинството. Всяка сутрин момчетата се покатерваха в леглото ѝ, за да я гушнат — божествено усещане в началото, но след десетина минути започваха да се бият и ставаше ужасно. Момчетата ѝ бяха прекрасни слънчица и същевременно диви зверчета.

Не би могла да напусне Пери — точно както не би могла да напусне момчетата.

Пери протегна ръце.

— Селест?

Тя извърна глава и отстъпи крачка встрани, но наоколо нямаше никой друг, който да я утеши. Беше само той. Истинският Пери. Тя пристъпи към него и отпусна глава на гърдите му.