Читать «Големите малки лъжи» онлайн - страница 64

Лиан Мориарти

Джейн поклати глава, за да пропъди тази мисъл. Нелепа идея. Тя бе пълнолетен човек. И нямаше да се озове в кабинета на директора, както когато беше на десет години. (Тогава Емили седеше на стола до нея, подритваше с крака, дъвчеше дъвка и се усмихваше на Джейн всеки път, когато директорът отклонеше поглед в друга посока, сякаш всичко това бе една голяма лудория.)

Така. Съсредоточи се.

Взе следващия документ от кутията за обувки на Пийт водопроводчика и внимателно я задържа между върховете на пръстите си. Беше мазен на пипане. Фактура от склад на едро за водопроводни части. Браво, Пийт. Най-после нещо, което е свързано с работата ти.

Отпусна ръце върху клавиатурата. Хайде. Готови, старт! Част от работата ѝ се състоеше във въвеждане на данни и ако искаше тя да бъде както печеливша, така и поносима, трябваше да я върши бързо. Когато за пръв път счетоводител ѝ даде работа, той ѝ каза, че ще ѝ отнеме между шест и осем часа. Тя я свърши за четири и го таксува за шест. Оттогава бе станала още по-бърза. Беше като компютърна игра — всеки път се стараеше да стигне до по-високо ниво.

Не беше мечтаната работа, но ѝ доставяше голямо удоволствие да трансформира разхвърляна купчина документи в стройно подредени редици от цифри. Обичаше да се обажда на клиентите си — които вече бяха основно собственици на дребен бизнес като Пийт — и да им казва, че е открила ново данъчно облекчение. Но на първо място се гордееше с факта, че през последните пет години издържаше сама себе си и Зиги, без да ѝ се налага да моли родителите си за пари, макар и това да означаваше понякога да работи до късно през нощта, докато той спеше.

Не за такава кариера бе мечтала като амбициозна седемнайсетгодишна девойка, но вече дори не можеше да си спомни някога да се е чувствала достатъчно невинна и смела, за да мечтае за определен начин на живот, сякаш човек можеше да избира внезапното стечение на обстоятелствата.

Чу се писък на чайка и за момент този звук я обърка.

Е, тя бе избрала това. Тя бе избрала да живее до плажа, сякаш го заслужаваше не по-малко от всички останали. Можеше да се награди за два часа работа с разходка покрай морето. Разходка по плажа посред бял ден. Можеше да се върне в „Блу Блус“, да си вземе кафе за из път, а после да го сложи на някоя ограда, с морето на заден план, и да публикува артистичната снимка във Фейсбук с коментар: Обедна почивка! Каква късметлийка съм, а?! А хората щяха да пишат: Завиждам!

Ако успееше да сглоби перфектния фейсбук живот, може би самата тя щеше да започне да го приема като истински.

Би могла дори да публикува статус: Бясна съм!!! Зиги е единственият в класа, непоканен на парти за рожден ден!!! Гррр. И всички щяха да пишат успокояващи неща като Моляяя? и Ооо, горкичкият Зиги!

Би могла да свие тревогите си до безвредни, кратички фейсбук статуси, които да потъват в информационния поток по стените на приятелите ѝ.

Тогава двамата със Зиги щяха да бъдат нормални хора. Тя дори би могла да излезе на среща. За радост на мама.