Читать «Големите малки лъжи» онлайн - страница 50

Докато ги гледаше, в съзнанието ѝ нахлуха куп спомени от нейното самотно майчинство. В продължение на пет години бяха само тя и Абигейл. Живееха в малък двустаен апартамент над италиански ресторант. Поръчваха си храна за вкъщи и често ядяха паста и безплатни чеснови хлебчета. (Маделин бе качила седем килограма.) Те бяха момичетата Макензи от апартамент номер девет. Беше сменила името на Абигейл със своята моминска фамилия (и отказа да я промени отново, щом се омъжи за Ед; когато една жена сменя фамилното си име твърде често, започва да изглежда смешно). Не можеше да понесе мисълта Абигейл да се разхожда наоколо с фамилията на баща си, когато Нейтън избираше да прекара Коледа на някой плаж в Бали в компанията на долнопробна фризьорка. Фризьорка, която, между другото, дори нямаше хубава коса: черни корени и нацъфтели краища.

— Винаги съм смятала, че Абигейл няма да обича Нейтън така, както обича мен, и това ще бъде неговото наказание за това, че ни заряза — каза тя на Ед. — Повтарях си го непрекъснато. Абигейл няма да иска Нейтън да я отведе до олтара. Той ще си плати, мислех си. Обаче знаеш ли какво? Той не плаща за греховете си. Сега е с Бони, която е по-мила и по-млада, и по-красива от мен, има си нова дъщеричка, която може да пише цялата азбука, а вече получи и Абигейл! Размина му се. Не съжалява за нищичко.

Гласът ѝ прозвуча изненадващо дрезгаво. Мислеше, че е просто ядосана, но сега разбра, че е наранена. Абигейл и друг път я беше ядосвала. И друг път я бе дразнила и тревожила. Но сега за пръв път ѝ причиняваше болка.

— Тя трябва да обича повече мен — каза Маделин по детински и опита да се засмее, защото това бе шега, само че тя изобщо не се шегуваше. — Мислех, че ме обича най-много.

Ед отново остави книгата си и я прегърна.

— Искаш ли да убия този негодник? Да го пречукам? А после да натопя Бони.

— Да, моля те — прошепна Маделин в ямката на рамото му. — Би било чудесно.

* * *

Детектив сержант Ейдриън Куинлан: На този етап все още не сме арестували никого. Но мога да изразя дълбокото ни уверение, че вероятно вече сме разговаряли с човека или хората, замесени в случая.
Стю: Не мисля, че някой, в това число и полицията, има и най-бегла идея относно това кой какво е направил.

17.

Габриел: Мислех си, че може би ще има някакъв… знам ли и аз… етикет относно раздаването на покани за парти. Смятам, че случилото се в онзи първи учебен ден бе някак неуместно.

* * *

— Усмихни се, Зиги! Усмивка!

Зиги най-после се усмихна, и то точно в мига, когато бащата на Джейн се прозя. Джейн запечата момента, а после провери снимката на екрана на цифровия си фотоапарат. Зиги и майка ѝ се усмихваха чаровно, а баща ѝ бе уловен насред прозявката: със зинала уста и присвити очи. Спеше му се, защото трябваше да стане рано и да измине целия път от Гранвил до полуострова, за да види внука си на първия му учебен ден. Родителите на Джейн винаги си лягаха късно и ставаха късно, а напоследък всичко, което изискваше да напуснат къщата преди девет сутринта, представляваше огромно усилие за тях. Миналата година баща ѝ се бе пенсионирал преждевременно от работата си в държавния сектор и оттогава той и майка ѝ будуваха до късно и редяха любимите си пъзели до три или четири сутринта. „Родителите ни се превръщат във вампири — бе споделил с нея брат ѝ. — Вампири пъзелопийци.“