Читать «Големите малки лъжи» онлайн - страница 206

Маделин погледна към Селест. Седеше на стола си, кръстосала дългите си крака, с отпуснати в скута ръце. Не трепваше. Изглеждаше като изваяна от камък, като скулптура на красива жена. Беше се извърнала леко и гледаше встрани от Пери. Дишаше ли изобщо? Добре ли беше? Маделин усети как сърцето ѝ се разхлопа. Нещо си идваше на мястото. Парченца от пъзел започваха да оформят картина. Отговори на въпроси, за които дори не подозираше.

Идеалният брак. Идеалният живот. Само дето Селест винаги бе толкова объркана. И леко притеснена. И леко изнервена.

— Освен това тя си мисли, че разполагаме с неограничени финансови средства — продължи Пери. — Един цент не е изкарала сама, обаче знае как да ги харчи.

— Хайде стига! — отсече Рената, сякаш хокаше малко дете.

— Мисля, че се познаваме — каза Джейн на Пери.

Никой не я чу, освен Маделин. Джейн остана права, докато всички останали накацаха по високите столчета. Изглеждаше миниатюрна сред тях, като детенце, което говореше на Пери. Налагаше се да навири брадичка. Очите ѝ изглеждаха огромни.

Тя се прокашля и отново се обади:

— Мисля, че вече сме се срещали.

Пери я погледна изненадано.

— Така ли? Сигурна ли си? — Той чаровно наклони глава. — Съжалявам. Не се сещам.

— Сигурна съм — отвърна Джейн. — Само че тогава ти се представи с името Саксън Банкс.

76.

В първия момент лицето му не трепна, остана си приветливо и любезно, сякаш това изобщо не го засягаше. Не я разпозна. Като игла в купа сено! Фразата ѝ хрумна съвсем неуместно. Нещо, което би казала майка ѝ.

Но когато изрече името Саксън Банкс, нещо трепна в очите му не защото я разпозна — той все още нямаше представа, не би направил дори усилие да се разрови из паметта си, — а защото разбра, че тя бе една от многото.

Беше излъгал за името си. Никога не ѝ бе хрумвало, че името може да е измислено. Сякаш човек не можеше да си подправи името, но можеше да си измисли самоличност с фалшиви чувства.

— Все си мислех, че може пак да се сблъскаме.

— Пери? — каза Селест.

* * *

Пери се обърна към нея.

Лицето му отново се оголи, както в колата, сякаш маската му я нямаше. Откакто Маделин за пръв път спомена името на Саксън след сбирката на клуба у тях, нещо човъркаше Селест, някакъв смътен спомен преди раждането на децата, преди Пери да ѝ посегне за пръв път.

Сега този спомен внезапно изникна в съзнанието ѝ. Напълно непокътнат. Сякаш просто я чакаше да го намери.

Сватбата на братовчеда на Пери. Онази същата, на която Саксън и Пери трябваше да се върнат чак до църквата, за да вземат мобилния телефон на Елени. Седяха около кръгла маса. Бяла колосана покривка. Гигантски панделки отзад на столовете. Слънчеви лъчи пронизваха чашите с вино. Саксън и Пери разправяха истории. Истории от общото им детство в предградията: за самоцелни лагерни колички и как Саксън спасил Пери от училищните тирани или пък онзи случай, когато Пери нагло откраднал бананов сладолед на клечка от фризера на магазинчето за риба и пържени картофи, и грамадният страховит грък го докопал за врата с месестата си лапа и попитал: „Как се казваш? а Пери рекъл: „Саксън Банкс“. Собственикът на магазинчето за риба и пържени картофи се обадил на майката на Саксън и казал: „Синът ти открадна от мен“, а майката на Саксън отвърнала: „Синът ми е тук, до мен“, и му затворила.