Читать «Големите малки лъжи» онлайн - страница 102

Джейн не се засмя.

— Моля те, не го търси в Гугъл, Маделин. Моля те, недей! Не знам защо, но ненавиждам мисълта да го издирваш, просто така се чувствам.

— Разбира се, че няма да го търся, ако ти не искаш, само си говорех. Глупаво от моя страна. Не биваше да се отнасям лековато. Не ми обръщай внимание.

Тя протегна ръце и прегърна Джейн.

За нейна изненада, Джейн, която винаги хладно подаваше бузата си за целувка, сега пристъпи напред и силно я прегърна.

— Благодаря ти, че ми донесе картон.

Маделин погали косата ѝ, която ухаеше на чисто. Без малко да каже: За нищо, красиво мое момиче, както правеше с Клоуи, но точно в момента думата „красиво“ изглеждаше толкова сложна и натежала от смисъл. Вместо това каза:

— За нищо, прекрасно мое момиче.

33.

— Има ли някакви оръжия в къщата ви? — попита психоложката.

— Моля? — отвърна Селест. — Оръжия ли казахте?

Сърцето ѝ все още биеше силно заради факта, че наистина бе дошла тук, в тази малка стая с жълти стени, с кактуси на корниза, цветни плакати на държавни кампании с горещи телефонни номера по стените и евтини офис мебели върху красив стар паркет. Консултативните кабинети се намираха в малка държавна сграда до магистрала „Пасифик“ в Лоуър Норт Шор. Конкретната жълта стая приличаше на преустроена спалня. Някой бе спал тук някога, без да има представа, че в следващия век хората ще споделят срамните си тайни.

Когато се събуди сутринта, Селест бе сигурна, че няма да дойде. Реши да звънне и да отмени запазения час веднага щом заведе децата на училище, но после се озова в колата и без да се замисли, въведе адреса в GPS навигацията. Докато шофираше по лъкатушещия път, през цялото време си мислеше как ще отбие встрани до пет минути, ще звънне и ще им каже, че съжалява, но колата ѝ се е повредила и трябва да отложи часа си за друг ден. Но продължи да шофира като насън или в транс, мислейки за други неща, например какво ще сготви за вечеря, и така, докато се усети, вече паркираше зад сградата. Отвътре излезе някаква жена и дърпайки гневно от цигарата си, отвори вратата на очуканата си бяла кола. Жена, която носеше джинси и изрязан потник, с татуировки като ужасни рани по цялата площ на кльощавите ѝ бели ръце.

Представи си лицето на Пери. С насмешливо, високомерно изражение. „Шегуваш се, нали? Това просто е толкова…“

Толкова долно. Да, Пери. Долно е. Консултативен кабинет в предградията за жертви на домашно насилие. Така пишеше в уебсайта им: домашно насилие, тревожност и депресия, хранителни смущения. На главната страница имаше две правописни грешки. Селест избра този кабинет, защото се намираше достатъчно далеч от Пириуи и нямаше опасност да налети на някого, когото познаваше. Освен това не бе имала намерение да идва наистина. Просто искаше да си запише час, да докаже, че не е жертва, да докаже на някакво невидимо присъствие, че прави нещо по въпроса.

— Поведението ни е долно, Пери — каза тя на глас в тишината на купето, а после изгаси двигателя и влезе в сградата.