Читать «Големите малки лъжи» онлайн - страница 104

— Но наранява вас — отбеляза Сузи.

Ти не знаеш нищо за мен, гневеше се Селест наум. Ти си мислиш, че съм като момичето с татуировките, а аз не съм, не съм.

— Да — отвърна Селест. — Както вече казах, понякога той, ние… сме склонни към физическо насилие. — Отново говореше изискано. — Но както се опитах да обясня, аз трябва да поема своя дял от вината.

— Никой не заслужава насилие, госпожо Уайт — каза Сузи.

Сигурно учат това изречение в курсовете по психология.

— Да. Разбира се. Знам това. Не смятам, че го заслужавам. Но аз не съм жертва. Аз също го удрям. Хвърлям по него разни предмети. Значи, аз съм точно толкова лоша, колкото и той. Понякога го предизвиквам. Просто имаме много токсични взаимоотношения. Имаме нужда от техники, от стратегии, за да си помогнем… за да спрем това. Ето защо съм тук.

Сузи бавно кимна.

— Разбирам. Мислите ли, че съпругът ви се страхува от вас, госпожо Уайт?

— Не — отвърна Селест. — Не и във физически смисъл. Може би се страхува, че ще го напусна.

— А по време на тези „инциденти“ вие страхувате ли се?

— Ами… не. Е, малко. — Селест усети посоката, в която Сузи се опитваше да насочи разговора. — Вижте, знам колко жестоки могат да бъдат някои мъже, но при нас с Пери не е толкова зле… Зле е! Знам, че е зле. Не се заблуждавам. Но, вижте, никога не съм стигала до болница или нещо такова. Няма нужда да ходя в приют или подслон, или както там се наричат. Не се и съмнявам, че сте виждали много, много по-лоши случаи от моя, но аз съм добре. При мен всичко е наред.

— Случвало ли се е да изпитвате страх, че може да умрете?

— Категорично не — веднага отвърна Селест. Замълча. — Е, само веднъж. Просто… така се случи, че… той беше притиснал лицето ми в ъгъла на дивана.

Помнеше усещането за ръката му на тила си. Лицето ѝ се намираше под такъв ъгъл, че носът ѝ бе някак прегънат и запушваше ноздрите ѝ. Мяташе се отчаяно в опит да се освободи, като забодена с игла пеперуда.

— Не мисля, че той осъзнаваше какво точно прави. Но аз наистина си помислих, макар и само за миг, че ще се задуша до смърт.

— Трябва да е било доста страшно — каза Сузи без капка емоция.

— Да, уплаших се малко. — Тя замълча. — Помня прахоляка. Беше много прашно.

За момент Селест си помисли, че ще се разплаче: силно и безутешно, с много сълзи и сополи. На масичката помежду им имаше кутия с кърпички точно за тази цел. Спиралата ѝ щеше да се размаже. Тя също щеше да заприлича на миеща мечка и тогава Сузи щеше да си помисли: Вече не сме чак толкова изискани, нали така, мадам?

Селест стисна зъби, спестявайки си това унижение, и отмести поглед от Сузи. Загледа се в годежния си пръстен.

— Тогава събрах малко багаж в един куфар — каза. — Но после… момчетата бяха толкова малки. А аз бях толкова уморена.

— Според статистиката, повечето жертви правят шест-седем опита да напуснат насилника, преди да си тръгнат окончателно — каза Сузи и загриза края на молива си. — Ами момчетата ви? Съпругът ви някога…