Читать «Годината на Кобрата» онлайн - страница 147

Петнайсета глава

Керра: змия-демон от подземния свят

Стиснах ръката на Джарка. Той се усмихна и замина. Повече не го видях. Собек крачеше тревожно напред-назад. Той също искаше да си тръгне, но аз го помолих да остане и да пази Амедета, докато се върна. Оставих го с наемниците си, но взех капитана с мен — набит жилав мъж с белег на лицето от лявото око до дясното ухо. Казах на Собек, че отивам в двореца, но това беше лъжа и вероятно му струваше живота. По пътечки и тесни улички успях да се промъкна през града до моя дом, притихнал под тежкото следобедно слънце. Покатерихме се по стената и скочихме в градината: беше зловещо, спотайвахме се като кучета, прескачахме от храст на храст. Всички слуги бяха избягали. Двамата наемници, които бях оставил да пазят, заварих заспали в приемната насред кани бира и мръсни подноси. Сритах ги и им наредих да пазят и двете порти. С капитана запалихме огън, аз отворих всичките си скривалища, сандъци и ковчежета. Изгорих документи и ръкописи, листове бял папирус и пожълтял папирус с нови и стари писания. Всички документи, събирани през годините — безчет спомени за миг се превърнаха в пепел. Не исках да попаднат в ръцете на Нахтимин. Запазих само тайните си записки.

После отворих съкровищницата. Като истински крадец на гробници, взех най-дребните и ценни предмети, камъните и пръстените, гривните, торбичките злато и сребро и ги събрах в кожени торби. Когато реших, че е достатъчно, слязох в избата за вино. Спомням си колко тъмно и студено беше. Не бях скърбил за Набила или Тутанкамон. Бях все още горчиво неумолим. Имах сметки да разчиствам и колкото по-скоро, толкова по-добре. Едно нещо бях решен да довърша: цялостното разрушаване на клана на Ай. Бях като слуга със списък задачи, всяка, следвана от друга. В онзи момент приятелството ми със Собек беше незначително. Дори заминаването на Джарка бе все още просто черен облак, който се сливаше с останалите. Бурята тепърва щеше да се разрази.

Грабнах един мех масло и го метнах на капитана. Извадих камата си и раздрах друг, като оставих маслото да се разлее. Качих се горе и направих същото с още един мех, минах през всички стаи, чак до павилиона, външните постройки, дори билковата градина. Изкарах двете торби съкровища и няколко оръжия, които бях приготвил от оръжейницата, и извиках наемниците. Дадох им по един бляскав аметист — подаръци лично за мен от Великия дом.

— Когато тръгнем, запалете къщата — наредих аз.

— А после, господарю?

— Бягайте! Молете се боговете да ви дадат бързина на котки. Бягайте колкото се може по-далече от Тива!

Двамата кимнаха. Грабнах оръжията и двете торби със съкровища — в едната от които бяха и дневниците ми — и хлътнах през страничната порта, следван от капитана. Придържахме се към дърветата и храстите, които обграждаха пътеката към пристанището на Изида, после през познатите пътеки из града до дома на Собек. Денят се променяше, слънцето вече залязваше, по небето се носеха златисти облаци, водите на Нил притъмняваха. По пътя пред нас се стрелкаха сенки, сякаш денят знаеше какво се случва. Веднъж се спряхме и се обърнахме назад: макар да се бяхме отдалечили доста, все още се виждаха черните кълба дим на фона на неприветливото небе. Наемниците бяха подпалили къщата. По обратния път бяхме особено внимателни, наясно с нарастващия брой войници и патрули около пристанището и пътя към него, но все пак бяхме само двама души в множеството. Приближихме се към къщата на Собек откъм задния двор.