Читать «Годината на Кобрата» онлайн - страница 146

— А ако Ай умре?

Амедета сви елегантно рамене.

— Ще поеме Нахтимин или пък Зананза.

Погледнах Собек и Джарка втренчено. Амедета се зае с раната на крака си. Беше смела. Независимо от смъртната опасност, си тананикаше тихо.

— Майа знае ли? — попита Собек.

— Възможно е да подозира.

— Кога трябва да се случи всичко това?

— Най-късно до месец.

— Има ли още нещо?

— Не, освен кога мога да си тръгна?

Извиках капитана на наемниците ми и заведох Джарка и Собек навътре в градината. Лек ветрец шумолеше в дърветата. Забелязах с отчаяние издължените сенки. Една мангуста се промуши иззад храстите и притича към сочната зеленина около езерото с рибки на Собек. Огледах градината — павилиони и украсени езера, сенчести алеи, лози, фонтани и цветя. Моята градина бе подобна, но какво значение имаше това сега? Само след дни всичко щеше да е разрушено.

Джарка дръпна ръката ми. Не му обърнах внимание, но той мина отпред и аз погледнах лицето му за последен път. Спомних си жилавия младеж с маслинова кожа, с тъмни очи и черна къдрава коса и намазани къдрици на слепоочията. Спомних си скоростта и острия му ум, както и непоклатимата му вярност през годините. Сега очите му бяха зачервени, бузите — сбръчкани, косата — остригана и посивяла. Протегна ръка.

— Господарю Маху, трябва да тръгвам. Скоро всички пътища, както и реката ще са като мравуняк. Трябва да стигна до Мемфис. Трябва да изведа Мерт и децата от града и да потърся подслон на север, сред моя народ — погледна към небето. — Тук ми харесва, обичам откритите тучни поля на Делтата. Тук можеш да се скриеш, дори да избягаш — сложи ръка на рамото ми и ме погледна сериозно. — Какво значение има дали ще спечели Ай или Хоремхеб? Уморен съм, господарю. Аз също дадох клетва на Ехнатон. Свършено е. Трябва да тръгвам — вдигна ръка за поздрав към Собек. — Анкх и са, живот и щастие, независимо за колко дълго.

Отдалечи се, но се спря при една акация и ми направи знак да се приближа. Под сянката на онова дърво прегърнах стария си приятел за последен път. Никой от нас не бе споменавал за среща отново, но докато го прегръщах, Джарка впи нокти в гърба ми.

— Стой и слушай, господарю — изсъска той. — Трябва да замина не заради опасността за мен и Мерт, а заради децата си. Не — продължи свирепо той, — изслушай ме. Спомняш ли си мрачните дни на голямата чума в Ахетатон, когато Ехнатон се пречисти, когато осъзна, че не е спасителят, нито пък месия? За него се грижеха нашите свети мъже, аз бях там. Ехнатон ги попита дали Спасителя, Месията ще дойде от неговата кръв. „Не — отвърна тогава един от пророците, — от него!“

Освободих се от прегръдката му.

— Кой?

Джарка ме гледаше с поглед, който никога не бях виждал.

— Сочеше мен — прошепна той. — Не си ли спомняш, Маху? Един от предците ми е бил албинос. Нашата кръв носи божественото семе. Никой друг не знае за това! Казвам ти заради приятелството ни. Ако оцелееш, не казвай на никого, докато не настъпи часът. Ако умреш, занеси тайната в гроба — протегна ръка. — Просто я стисни. Срещнахме се като приятели, нека се разделим като приятели.