Читать «Годината на Кобрата» онлайн - страница 149

Амедета лежеше в павилиона. Около главата й бе завързано все още стегнато въже. Запитах се дали бе проговорила преди смъртта си. Може би беше крещяла и затова убийците бяха прерязали гърлото й и изоставили тялото. Това беше грешка. Ай и Нахтимин нямаше да останат доволни. Трябваше да заведат Амедета жива, за да разберат какво е разказала. Побутнах трупа на един от нападателите. Не ми приличаха на войници, а по-скоро на група професионални убийци, наети от Нахтимин. Влязох в къщата. Единствено при вида на тялото на бедната прислужница почувствах жалост. Убийците я бяха изкарали навън, насилили и захвърлили в стената.

Нищо не можеше да се направи, нямаше време за скръб. Боговете само знаят колко много години имах да скърбя. Нека боговете, ако съществуват, ми бъдат свидетели. Пропътувал съм Нил надлъж и нашир. Минавал съм дори през безкрайните гори в Южен Куш. Стоял съм на пясъчните брегове на царството Понт и съм се взирал в онази безкрайна водна шир, по която идват корабите с подправки. Пропътувал съм жежките пустини и съм стоял на върха на скалите над Голямата зелена вода. Виждал съм всякакви богове, приютявал съм се в какви ли не храмове. О да, бил съм дори в земите на хетите и съм виждал знамената на техните буреносни богове. Ходил съм до западните острови и при племената шардана — онези странни мъже и жени с бледа коса и сини очи. Десетки години съм прекарал в бягство от властта на фараона. Едно нещо обаче винаги съм правил — ако боговете си направят труда да го чуят — и то е, че винаги съм принасял жертви на душите на мъртъвците около мен. Понякога ги усещам навсякъде около себе си: Ехнатон, Нефертити, Хийа, Собек, Пентжу и, разбира се, неотменно Набила.

Но в онзи ден на ярост и гняв нямах нито време, нито сили да скърбя. Не можех да седя и да си спомням за хубавите мигове със Собек, нито да оплаквам смъртта му. Напуснахме къщата и се плъзгахме като диви животни през ниската растителност.

— Изглежда, са решили да минат първо оттук — обясних аз. — Собек доста ги е забавил. После са отишли да търсят мен, но ще открият само огън.

— А сега какво, господарю?

Седнах за момент и се зачудих какво да направя. Наемникът седеше срещу мен и ме наблюдаваше с присвити очи. Знаех какво си мисли, така че вдигнах камата си.

— Лорд Маху вече не е господар — ухилих му се аз. — Сигурно гледаш онези торби със съкровища и се чудиш какво да направиш. Не си и помисляй. В мен се е вселил демон. Каквото и да си мислиш, каквото и да опиташ, преди залез ще има още един труп и той няма да е моят.

Той потри буза и ми се ухили със зъл поглед. Потупах едната торба.

— Това ще е за теб, ако изпълняваш заповедите ми. Никой не те познава. Облечи се в някоя роба. Иди и потърси лорд Майа. Доведи го тук. Кажи му да напише разрешително за безпрепятствено преминаване навсякъде.