Читать «Гнездо на усойници» онлайн - страница 106

Енрико примигна.

— Какво доказателство имаш? — Той наклони глава встрани. — Какво доказателство можеш да ми покажеш? Какво биха спечелили Медичите от смъртта на баща ми? Получиха ли нещо от това, че Албрици ми станаха настойници? Не, не — той отново сложи ръка на масата и потропа с пръсти. — Албрици бяха виновни и си платиха за греховете. Въздадох възмездие и ти, мастър Шалот, имаш две възможности. Или си с мен, или ще убия теб и господаря ти и ще хвърля вината върху Джовани.

— Може би — побутнах стола си назад. — Може би Албрици е трябвало да умрат. Но защо Борели, художникът? Какво толкова е имало у него?

Енрико ме погледна объркано и поклати глава.

— Художник? Борели? Защо да убивам художник? Той не е Албрици.

— Мария също не беше! — извиках.

— Стига, англичанино. Онази жалка жена-джудже! — Устните му се свиха презрително.

Грабнах чашата с вино и я хвърлих по него в мига, когато той извади арбалета, зареден и готов за стрелба. Дръпна ръчката и изстреля назъбената стрела. Но аз бях бърз. Отскочих встрани. Стрелата улучи стола, на който бях седял. Извадих сабята и камата си и хукнах към него. Енрико ме чакаше. Замахнах, но той отби удара с камата си. Отстъпих. Той извади сабята си и размаха ръце, докато отстъпвах назад в трапезарията.

— Ти нямаше да ме оставиш жив! — казах тихо. — Щеше да ме убиеш като останалите.

— Не ми ли каза, че Мария е жива? — отвърна той. — Не биваше да лъжеш, Шалот.

Сабята му изсвистя във въздуха. Отстъпих още една крачка. Енрико провлече крак леко, като в танц, и настъпи.

— Никога не бива да лъжеш!

Разбира се, човекът беше луд. Би убил всички, които застанеха пред него през онази нощ, всички, които имаха нещо общо с Албрици или можеха да го заподозрат. Бях ужасен. Добър съм със сабята, ловко нападам и се защитавам. Но Енрико ми напомняше на португалския ми учител по фехтовка — движеше се със същата отмереност и сигурност, държеше сабята и камата по същия начин — леко, в дланите на двете ръце. Продължаваше да ме изтласква на удобно място, където да ме убие, без нищо да му пречи.

— Кажи ми, англичанино, преди да те убия, защо реши, че съм използвал прашка, а не пушка?

— Заради скелетите! — промърморих. — Видях ги в Англия. Мъже, убити от римски войници, или поне от помощните им части. Тогава в сраженията са използвали и прашки. Дупките в черепите им ми напомниха раните на лорд Франческо и Пренесте.

Очите на Енрико се разшириха.

— Не е ли странно нещо животът, англичанино? Всичко се повтаря. Видял си скелетите на своите прадеди, убити от римляни. А сега ти, англичанинът, ще бъдеш убит от мен, италианеца.

Той се обърна встрани и зае класическа поза на дуелист — леко вдигнал ръка с камата, чието острие беше насочено към земята.

— Сбогом, англичанино!

Той нападна пъргаво като котка, насочил върха на сабята към гърдите ми, докато въртеше дългата си кама. Отскочих назад и нападнах, целейки се в гърлото му. Енрико завъртя сабята и камата, отби атаката ми, после отново се приближихме. Остриетата ни приличаха на дъги от светлина. Обхвана ме отчаяние. Той беше толкова бърз и сръчен, видимо почти не помръдваше, замахваше към гърдите ми, после внезапно насочваше сабята към гърлото, слабините или крака ми. Ръцете ми се движеха като крила на вятърна мелница, тялото ми беше обляно в пот. Той се отдръпна, дишайки малко по-тежко, после започнахме отново. Отначало се уплаших, но тропотът на краката ни по пода, ритмичното сблъскване на остриетата, решимостта да ме убие и моята да оцелея някак ме успокоиха. Същевременно уменията, на които ме бе научил португалският ми учител, най-после започнаха да се проявяват. Вече не отстъпвах, а обръщайки се настрани, успях да парирам ударите му и дори веднъж леко да го пробода в ръката. Той отстъпи, разтърси ръката, с която държеше сабята и се усмихна. После продължи да се бие, бърз като нападаща пепелянка.