Читать «Гласът на цигулката» онлайн - страница 4

Набра смелост и докосна по рамото една старица:

— Извинете ме, госпожо, чие е това погребение?

— На клетия счетоводител Пекораро. Защо?

— Мислех, че е на госпожа Тамбурано.

— Ах! Нейното опело беше в църквата „Санта Анна“.

Половин час, и то на бегом му трябваше, за да стигне пеша до църквата „Санта Анна“. Задъхан и изпотен, завари само енорийския свещеник в празния храм.

— Простете ми, погребението на госпожа Тамбурано?

— Свърши преди повече от два часа — каза му той, измервайки го строго с поглед.

— Знаете ли дали тук ще бъде погребана? — попита Монталбано, като отбягваше погледа на отеца.

— Не, разбира се! След края на опелото я натовариха, за да я закарат във Вибо Валентия. Ще бъде погребана там в семейната им гробница. Съпругът й, вдовецът, поиска да я следва със своя автомобил.

И така, всичко се оказа напразно. Беше забелязал на площад „Дела Мадона деле Грацие“ едно кафене с масички отвън. Когато Гало пристигна с поправената надве-натри кола, вече беше станало два часа. Монталбано му разказа какво се бе случило.

— А сега какво ще правим? — попита Гало за трети път от сутринта, изпаднал в тотално обезсърчение.

— Изяж един кроасан със скрежина, че тук я правят много хубаво, и после се връщаме. Ако Господ ни помага и Богородица ни следва по пътя, в шест вечерта ще сме във Вигата.

Молитвата му беше чута и пътуваха безпроблемно.

— Колата все още е там — рече Гало, когато в далечината вече се виждаше Вигата.

Туингото си стоеше, както го бяха оставили сутринта, леко напряко в началото на черния път.

— Би трябвало вече да са се обадили в полицейското управление — каза Монталбано.

* * *

Говореше небивалици, защото гледката на автомобила и малката вила със зарешетените прозорци го накараха да се почувства неловко.

— Върни се назад — заповяда изведнъж на Гало.

Гало направи рискован обратен завой, който предизвика хор от клаксони, а при туингото направи отново още по-опасен завой и спря зад катастрофиралата кола.

Монталбано слезе бързешком. Преди това, докато минаваха покрай нея, правилно беше видял в огледалото за обратно виждане, че листчето с телефонния номер все още си стоеше под чистачката, без никой да го е докоснал.

— Тази работа нещо не ми вдъхва доверие — каза комисарят на Гало, който се беше приближил до него.

Разходи се по черния път. Изглежда, виличката беше строена наскоро, защото пред входната й врата се виждаше, че тревата все още е изгоряла от варта. А в единия ъгъл на площадката имаше наредени нови керемиди. Комисарят огледа внимателно прозорците, но през тях не проникваше светлина.

Приближи се до вратата и натисна звънеца. Почака малко и пак го натисна.

— Ти знаеш ли на кого принадлежи? — попита Гало.

— Не, господин комисар.

Какво да направи? Свечеряваше се, усещаше, че умората започва да го наляга, чувстваше върху плещите си тежестта на този ялов и уморителен ден.

— Да си тръгваме — каза. И добави в напразен опит да убеди самия себе си: — Със сигурност са се обадили.

Гало го погледна несигурно, но не отвори уста.