Читать «Гласът на цигулката» онлайн - страница 2

— Четвъртък? Значи, утре сутринта?

— Да, да, комисерийо.

Беше голям приятел с Микеле Тамбурано и не можеше да не отиде на погребението, извинявайки се с това, че не му се е обадил дори по телефона. От Вигата до Флоридия бяха поне три часа и половина с кола.

— Слушай, Катаре, моето возило е на сервиз. Имам нужда от служебния автомобил, затова утре сутринта точно в пет часа трябва да е при мен, в Маринела. Предупреди господин Ауджело, че ще отсъствам и ще се върна в ранните следобедни часове. Разбра ли ме добре?

* * *

Излезе изпод душа, а кожата му беше почервеняла като рак. Беше злоупотребил с врялата вода и за да уравновеси усещането си за студ, погледна морето. Започна да се бръсне и чу, че служебната кола пристига. Впрочем кой ли в радиус от десетина километра не би чул, че идва? Колата пристигна със свръхзвукова скорост, наби спирачки, а те изсвириха върху дребния чакъл, който се разхвърча във всички посоки. След това се чу отчаяното ръмжене на двигателя, работещ на високи обороти, пронизителната смяна на предавките, острото изсвирване на гумите и още веднъж разхвърчалия се дребен чакъл. Водачът беше направил маневрата и обърнал в посока за връщане.

Когато излезе от дома си, готов за отпътуването, видя Гало, официалния шофьор на полицейското управление, който сияеше от радост.

— Погледнете тук, комисарю! Погледнете какви следи! Каква маневра! Накарах колата да се завърти около себе си!

— Поздравления — каза навъсено Монталбано.

— Да пусна ли сирената? — попита го Гало в момента, в който потеглиха.

— Да, пусни си я в задника — отговори му свирепо Монталбано и затвори очи, защото не му беше до празни приказки.

* * *

Гало, който страдаше от комплекса на нереализирал се пилот от пистата в Индианаполис, веднага щом видя началника си да затваря очи, започна да увеличава скоростта, за да достигне километражът нивото на шофьорските му умения, които смяташе, че притежава. Нямаше и четвърт час, откакто бяха на път, когато стана сблъсъкът. При изсвирването на спирачките Монталбано отвори очи, но не видя нищо, ама нищичко, защото главата му яростно отхвърча напред, после назад, издърпана от предпазния колан. Чу се унищожителен трясък между ламарини, след това се върна тишината. Вълшебна тишина с пеещи птички и лай на кучета.

— Ранен ли си? — попита комисарят, виждайки, че Гало си разтрива гърдите.

— Не. А вие?

— Нищо ми няма. Ама как стана?

— Една кокошка ми пресече пътя.

— Никога не съм виждал кокошка да пресича пътя, когато по него идва кола. Да огледаме повредите.

Слязоха. Не се виждаше жива душа. Следите от гумите след продължителното натискане на спирачките се бяха отпечатали по асфалта и точно в началото им се виждаше тъмна купчинка. Гало се доближи до нея, а после победоносно се обърна към комисаря:

— Какво ви казах? Кокошка е била!

Беше ясно, че е самоубийство. Колата, в която се бяха забили, смачквайки цялата й задница, трябва да е била надлежно паркирана на ръба на шосето, но от удара се беше изместила леко накриво. Зелено като бутилка рено „Туинго“, което беше запушило коларския път, водещ след около трийсетина метра към двуетажна виличка със зарешетени врати и прозорци, докато служебната им кола беше само със счупен фар и смачкан десен калник.