Читать «Гласът на цигулката» онлайн - страница 3

— И сега какво ще правим? — попита отчаяно Гало.

— Тръгваме си. Според теб нашата кола работи ли?

— Сега ще проверя.

На задна скорост, тракайки, служебната кола се измъкна от заклещването с другия автомобил. Дори и този път никой не надникна от двата прозореца на малката вила. Бяха заспали дълбок сън. Туингото със сигурност принадлежеше на някого от тази къща, тъй като нямаше други жилища в околността. Докато Гало с двете си ръце се опитваше да повдигне калника, който се триеше в гумата, Монталбано написа на листче телефонния номер на полицейското управление и го напъха под чистачката на туингото.

Когато не ти върви, наистина не ти върви. Половин час след като бяха потеглили, Гало започна отново да разтрива гърдите си и от време на време лицето му се изкривяваше в болезнена гримаса.

— Ще карам аз — каза комисарят.

Гало не се възпротиви. Когато стигнаха до Фела, вместо да продължи по магистралата, Монталбано навлезе в отбивката, която водеше към центъра на града. Гало не обърна внимание, защото беше затворил очи и подпрял главата си на прозорчето на вратата.

— Къде сме? — попита, поглеждайки, веднага щом чу, че колата спря.

— Ще те заведа в болницата във Фела. Слизай.

— Нищо ми няма, комисарю.

— Слизай. Искам да те прегледат.

— Вие обаче ме оставяте тук и продължавате. Ще ме вземете на връщане.

— Не дрънкай глупости. Тръгвай.

Прегледът, който направиха на Гало, с преслушването, трите измервания на кръвното налягане, рентгена и всичко останало, продължи повече от два часа. Накрая заключиха, че Гало няма нищо счупено, а болката се дължи на лошия удар във волана. Чувството на слабост е реакция след уплахата, която е изпитал.

— Сега какво ще правим? — попита отново и все по-обезкуражено Гало.

— Какво искаш да правим? Продължаваме. Само че аз ще карам.

* * *

Вече беше идвал във Флоридия два или три пъти, дори си спомняше къде живее Тамбурано. Затова се насочи към църквата „Дела Мадона деле Грацие“, която беше почти залепена за къщата на колегата му. Като пристигна на площада, зърна траурно декорирания храм и хората, които бързаха да влязат в него. Изглежда, опелото беше започнало по-късно, защото непредвидените обстоятелства не се случваха само на него.

— Аз отивам в гаража на полицейското управление, за да погледнат колата — каза Гало, — след това ще мина оттук, за да ви взема.

Монталбано влезе в препълнената църква, в която траурната церемония беше започнала току-що. Огледа се наоколо, но не разпозна никого. Тамбурано сигурно беше на първия ред, близо до ковчега пред главния олтар. Комисарят реши да остане там, където си беше, до входната врата, така щеше да стисне ръката на Тамбурано, когато изнасяха ковчега от църквата. При първите думи на свещеника, доста след като опелото вече беше започнало, потръпна. Сигурен беше, че е чул добре.

Отчето беше започнал да казва:

— Нашият много скъп Никола изостави този изпълнен със сълзи свят…