Читать «Гласът на цигулката» онлайн - страница 21

— Действайте, по дяволите, както желаете. Слушайте, госпожа Микела обикновено носеше ли някое от бижутата, които притежаваше? Имаше ли часовник?

— Разбира се, че ги носеше, дори и дискретно. Иначе защо й е трябвало да ги взема със себе си от Болоня във Вигата? Що се отнася до часовника, на китката й винаги стоеше един прекрасен Piaget, тъничък като лист хартия.

Благодари, затвори и съобщи на госпожа Клементина онова, което току-що беше научил. Госпожата помисли малко над казаното.

— Сега трябва да се установи дали се отнася за крадец, който се е превърнал в убиец по необходимост, или за убиец, който иска да се престори на крадец.

— Инстинктът ми подсказва да не вярвам на историята с крадеца.

— Не е добре да се доверяваме на инстинкта.

— Но, госпожо Клементина, Микела Ликалци беше гола, току-що е била излязла изпод душа, крадецът е щял да чуе шума и да изчака, преди да влезе в къщата.

— А кой ви е казал, че крадецът вече не е бил в къщата, когато госпожата е пристигнала? Тя влиза, а той се прикрива. Когато госпожата се пъха под душа, крадецът си мисли, че това е подходящият момент. Излиза от своето скривалище, обира, което трябва да обере, но е изненадан от госпожата. Тогава крадецът реагира, както вече знаем. Възможно е да не е имал никакво намерение да я убива.

— Как ли се е промъкнал този крадец?

— Както сте влезли вие, комисарю.

Уцелен в десетката, Монталбано не отговори.

— Да преминем към дрехите — продължи госпожа Клементина. — Едно е, ако са изнесени, за да се разиграе театър. Но ако на убиеца му се е налагало да направи така, че те да изчезнат, това вече е съвсем друга работа. Защо са му били толкова важни?

— Можело е да представляват опасност за него, да бъде идентифициран — каза комисарят.

— Да, добре го казахте, комисарю. Но е ясно, че не са представлявали опасност, когато госпожата е била облечена с тях. Изглежда, са се превърнали в такава след това. Но как?

— Може би по тях са останали петна — каза със съмнение Монталбано. — Вероятно от кръвта на убиеца. Макар че…

— Макар че?

— Макар че из спалнята нямаше кръв. Имаше само малко върху чаршафа, но се е стекла от устата на госпожа Микела. Но може би са били други петна. От повръщано, само като пример го казвам.

— Или от сперма, само за да дам друг пример — каза госпожа Вазиле Коцо, изчервявайки се.

* * *

Беше рано да се връща вкъщи в Маринела и затова Монталбано реши да се отбие в полицейското управление, за да види дали няма нещо ново.

— Ах, комисерийо! Ах, комисерийо! — каза Катарела веднага щом го видя. — Вие сте тук? Поне десетина души тилифонираха! Всички пирсонално вас лично ви търсеха! Аз не знаех, че вие ще дойдете, и на всички им казах да тилифонират утре сутринта! Какво направих, добро или зло, комисерийо?

— Добре си направил, Катаре, не се притеснявай. Знаеш ли за какво са ме търсили?

— Всичките бяха хора, които казваха, че са познати на убитата госпожа.