Читать «Гладът на лъвчетата» онлайн - страница 118

— Не още.

— Струва ми се, че те се наредиха добре. Франсоаз прави чудесна любов, по руски, със своя преподавател. А пък Жан-Марк е в стихията си. И това е съвсем естествено, той дори няма време да мине вкъщи! Зубри за изпитите си и работи странично, за да изкара някоя пара! Не му стига това, което татко му дава. Навярно добре се забавлява със своята Валери!

Отекна телефонен звън.

— Аха! Говорил е с Ню Йорк! — каза Даниел.

После, като се удари по челото, попита:

— Боже мой! А фенекът ти? Какво го направи?

— В салона е; завързах го за радиатора.

— Не му ли даде да яде?!

— Дадох му — каза тя, като се усмихна. — Успокой се. Всичко е наред! Получи си порцията месо в колата!

Станаха от масата. Виждайки господарката си, фенекът нададе гърлени звуци. Тя го отвърза. Даниел го взе на ръце. Но ужасено, животното се изскубна от него, скочи на земята и се сви в краката на Мадлен.

— Не ме ли познаваш, Жулия? — каза Даниел с упрек. — Колко са неблагодарни все пак тия малки животни! Като си помисля само, че аз те доведох във Франция!

— Добре че ми припомни — каза Мадлен. — Какво става с твоя доклад до фондацията „Зелиджа“?

— Пълен провал — каза Даниел. — Нищо не съм направил — това е истината, между нас казано! Занемарих работата си! Но не съжалявам за нищо! За нищо не трябва да се съжалява в живота! Вярно ли е, моя Жулия?

Той се смееше. Мадлен притисна фенека към гърдите си. Филип се върна. Беше се свързал с Ню Йорк. Всичко беше в ред. Агнес поднесе кафето. Даниел се въртеше в един фотьойл. Хвърли поглед вдясно, после вляво и каза:

— Няма ли да ви е много неприятно?… Задължен съм да изляза…

— Защо? — попита Филип.

— Обещах на Дани…

— Бил си при нея преди малко!

— Минах като вихрушка, но почти нямахме време да говорим… В края на краищата матурата мина, нямам вече работа… Пък и ще се прибера рано…

— Добре, отивай! — въздъхна Филип.

— Преди да излезеш — каза Мадлен, — донеси ми куфара. Той е в колата.

— Вкъщи ли ще спиш? — попита Даниел.

— Да.

— Прекрасно!

Тя му подаде ключа на своя ситроен. Той тръгна, върна се след десет минути със светнало лице.

— Занесох куфара в стаята ти — каза той. — Но колата ти беше лошо паркирана… Поизместих я малко. Ще видиш…

Мадлен се усмихна. Даниел не можеше да погледне кормило, без да си поиграе с него. Той пожела лека нощ на баща си, на леля си и се измъкна. Стана така, сякаш угасна една лампа. Останала насаме с брат си, Мадлен потъна в спомените си. Той пушеше, зареял поглед в далечината. Зад тази уморена маска тя изведнъж видя да изниква лицето на едно затворено, измъчено, свадливо дете. Тя беше по-голямата сестра. Той не я слушаше. Един вик отдалече прониза ушите й. „Фил, ако не пуснеш тоя гущер, ще кажа всичко на мама!…“ После обляната в слънце градина се разпръсна в спомена й. Пред нея Филип със сбърчено чело прошепна:

— Да знаеш само колко съм отровен, че трябва да замина вдругиден за Ню Йорк.