Читать «Гарнитури на прозорците» онлайн

Иван Вазов

Гарнитури на прозорците

Не съм чел последния роман на г. Леон Доде: Les Morticoles, излязъл лани в Париж; но от отзивите и цитатите на вестниците там разбрах, че Les Morticoles — тая дума не съществува у Ларуса и ще означава нещо като човекоядци, — разбрах, че този роман има за предмет безсърдечието на медицинската наука, която не отстъпва пред никакви жестокости, за да обогати склада си с плодове на нови опити и наблюдения — над живото месо.

Има там епизоди ужасни от страдания в болниците, под хирургическия нож на доктора; болните — те там нямат име, а номера — служат за бездушно вещество на научни изследвания и интересни открития в тайната област на молекулите и тъканите на животния организъм.

Човеческата съвест се възмущава от подобни сцени, те оприличават стаята за операциите на касапница за овцете. При зрелището на тия настръхни ужаси, умът не иска да види крайната, хуманната цел, що се гони чрез тях. Ти оставаш потрещен, а хладнокръвието на учения професор пред тях си обясняваш чрез нямане сърце у него или чрез присъствието на такова, но зверско — предположение и в двата случая несправедливо. Повечето пъти имаш пред себе си един героизъм.

Истината е, че столичният наш доктор Чириков никога не може да бъде укорен за такива излишества, сторени в името на науката.

* * *

Доктор Чириков беше обядвал. Той пушеше мечтателно цигарото си в ожидание чашата бенедиктин, която му носи вакарелката слугиня.

Ненадейно един файтон изгърмя на улицата и се спря пред къщата му.

Той стана, погледна из прозореца. Видя, че един момък бързо скочи от колата, втурна се в портата и след един миг беше в стаята.

— Какво има? — попита докторът.

Той позна Шандова, малък и беден чиновник от Министерството на общите сгради.

— Господин докторе, жена ми е много зле! — изпъшка запъхтян и с уплашено лице Шандов.

— Какво е на госпожата ви? — попита докторът с притворното си, задължително на лекаря спокойствие и изпусна една синя струя цигарев дим из устата си.

Шандов му обясни, че болките са в коремната област. Жена му била добивала преди три месеца и оттогава не става от леглото.

Чириков си поглади важно прошарените гъсти бакенбарди.

— Лекувахте ли я?

— Лекувахме я. Гледаха я докторите О. и Р.

Доктор Чириков се намръщи.

— И сега идете при мене?!

Той го погледна строго, почти презрително: сякаш че с тоя леден поглед искаше да му допълни: „Викаш ме сега, че няма надежда вече, нали?“

— Помогнете, господин Чириков: вие сте ни последната надежда, спасете жена ми, млада е още — думаше умолително чиновникът, като гледаше разтревожено стенния часовник, и всяка минута, която ги делеше от болната, струваше му се по-дълга от час.

Лекарят помисли и каза:

— Добре, ще дойда да я видя — само един четвърт имам свободен; по един часът приемам болните си.

* * *

Из пътя той разпитваше момъка с какво са лечили двамата лекари жена му. От отговорите му той разбра нещо и се намръщи. Той не скри известно безпокойство; но Шандов не гледаше лицето му. Той гледаше мислено младата си жена, търтена на леглото от жестока болест, бледна, изсъхнала. В продължение на тия три месеца той бе прахосал по лекове и докторски възнаграждения всичката си спестена икономийка и отгоре — задлъжнял сума, за няколко бъдащи месечни заплати. Машинално попипа жилета си и видя, че няма нищо там, а трябваше веднага да плати петте лева Чирикову. Капки студен пот изби челото му. От тая мисъл смаян, той не зачу доктора, който дваж го попита нещо, без да получи отговор.