Читать «Гай-джин (Част III)» онлайн - страница 79

Свърши и се придвижи към другия край. Там клекна над свободна дупка в дървената пейка. От двете му страни клечаха мъже и няколко жени. Сумомо бе между тях. В съзнанието си той се чувстваше сам. Ушите, очите и ноздрите му бяха плътно затворени за тяхното присъствие, както и техните — за всички останали.

От най-ранно детство усърдно бе развивал тази наложителна способност: „Трябва да работиш над това, малкият ми, повече от всичко друго, иначе животът ти ще стане непоносим.“ Втълпяваха му го непрекъснато, както на всяко дете. „Тук живеем рамо до рамо: родители, деца, дядовци, баби и прислуга във всяка микроскопична къщица. Стените са от хартия, уединението ще се вкоренява само в мозъка ти и може да съществува единствено там. По този начин ще изразяваш към околните крайно необходимата учтивост. И само по такъв начин ще бъдеш спокоен, цивилизован и няма да полудееш.“

Йоши разсеяно пропъди мухите. Някога като дете се бе ядосал на две-три, които го тормозеха, и се бе опитал да ги смачка. Незабавно му зашлевиха плесница. Бузите му пламнаха от болка, но повече от срам, че е причинил мъка на майка си и я е принудил да го накаже.

— Толкова съжалявам, синко — тихичко му бе казала тя. — Мухите са като изгрева и залеза — неизбежни. Но могат и да се превърнат в мъчение, ако ги оставиш. Научи се да не ги забелязваш. Всеки ден за известно време, докато е необходимо, моля, заставай там и ги оставяй да пълзят по лицето и ръцете ти, без да мърдаш. Докато не се превърнат в нищо. Мухите трябва да се превърнат в нищо за теб — калявай волята си, нали за това ти е дадена. Нека се превърнат в нищо за теб и тогава няма да нарушаваш спокойствието си и което е най-важно, спокойствието на другите…

И сега, докато клечеше, усещаше несметни рояци мухи отзад и по лицето си. Те не го дразнеха.

Приключи бързо. Оризовата хартия бе от най-високо качество. Почувства се много ободрен и свеж. Протегна ръце слугите да му полеят. Когато изми ръце, обля лицето си с вода от друг съд, потръпна, пое малка кърпа и се избърса. Върна се на верандата и съзнателно разтвори сетивата си.

Около него странноприемницата кипеше, малкото коне бяха оседлани и натимарени, мъже, жени, деца и носачи вече се хранеха и шумно бъбреха, други потегляха към следващата спирка от пътуването си за или от Киото. В пустеещото пространство до входната порта Абе проверяваше войниците и снаряжението. Видя Йоши и отиде при него.

Заради хората наоколо не му се поклони, но това му се стори изключително трудно. Униформата му бе изискана и изглеждаше освежен.

— Добро утро. — Абе с усилие преглътна „господарю“. — Готови сме да потеглим, когато кажеш.

— След закуска. Приготви паланкин за господарката Койко.

— Незабавно. За коне или за носачи?

— За коне.

Йоши се прибра в стаите и съобщи на Койко, че днес тя няма да язди. Щял да види как напредват и довечера да вземе решение. Сумомо щеше да язди както обикновено.