Читать «Гай-джин (Част III)» онлайн - страница 425

— Такъв направо го смятай за обесен. Бунтовниците се наказват със смърт. Ще заповядам на екипажа да не се заяжда с вас, а и вие не се заяждайте с тях. Това също е много важно.

— Разбира, Анджин-сама — отвърна Хирага, но всъщност му се изясниха само някои неща. Заболя го главата.

— Ако стане нещо, веднага при мен. Никакви сбивания, ако не ви нападнат. Оръжията ви, моля. — Хирага неохотно му предаде вързопите с мечовете им и пистолета си. — Мистър!

— Слушам, сър.

— Тези двамата ще се настанят в каютата на третия помощник. Аз ще ги заведа.

Джейми стана и подаде ръка на Хирага.

— Щастливо плаване. Можеш да ми пишеш винаги, когато поискаш, а също и на Филип… на Тайра-сама. Както вече ти казах, ще ти уредя сметка в моята банка, в Хонконгската банка на Мел. Всичко е записано в документите, които ти връчих. Пояснил съм ти и как да получаваш пощата си. Чакай отговор чак след четири месеца. Късмет и щастливо завръщане. — Джейми се ръкува с двамата японци.

— Елате с мен. — Таумаст ги поведе по коридора и отвори някаква врата. — Ще спите тук, далеч от чужди очи. Господин Макфей не иска да ви разпознаят. След Хонконг ще бъде много по-леко. — Капитанът затвори вратата.

Хирага и Акимото мълчаливо се озърнаха. Помещението приличаше повече на ракла, отколкото на стая. Едва се побираха, застанали прави един до друг. Една петролна лампа хвърляше мъждива светлина. Две мръсни койки стояха една над друга с чекмеджета под тях. На заключалките висяха мушами. Вонеше.

— За какво служат тези работи? — запита Акимото вцепенен.

— Ми нещо като дрехи, ама са толкова твърди — как ли се бият, облечени в тях? Чувствам се незащитен без мечовете си.

— Пък аз не само че се чувствам незащитен, ами направо все едно са ме пречукали.

Палубата се разлюля под краката им, дочуха как вън моряците си препредаваха заповеди на висок глас или тананикаха, подготвяйки кораба за открито море. Моторът шумно тресеше пода и преградните стени и двамата самураи се чувстваха все по-неловко. Връхлетя ги ужас от теснотията, от неприятната миризма на изгорели въглища и газ, на спарен въздух и още по-спарени постелки и завивки. Палубата отново се люшна и Хирага залитна към койките. Седна на долната.

— На това ли ще спим?

— Че къде другаде? — изропта Акимото. Дръпна смачканото одеяло. Всички ъгли на дюшека бяха изпоцапани от цели пълчища дървеници, живи и мъртви; по грубото платно бе засъхнала кръв от хиляди смачкани паразити. Едва се удържа да не повърне. — Дай да слизаме на брега — изхриптя Акимото. — До гуша ми дойде.

— Не — възпря го Хирага, преодолявайки собствения си уплах. — Постигнахме същинско чудо: избягахме от Бакуфу и от Йоши и се озовахме в самото лоно на врага като гости. Ще изучим всичките им тайни и как да се справим с тях.

— На какво ще се научим? Как да пребиваме с камшик хората до смърт и как да живеем в тази помийна яма месеци наред ли? Не видя ли колко грубо си тръгна капитанът, без дори да отговори на поклона ни? Хайде… тръгваме! Ако трябва, ще плувам до брега!

Акимото сграби дръжката на вратата, но Хирага го улови за блузата и го дръпна.