Читать «Гай-джин (Част III)» онлайн - страница 385

Пожарът осветяваше добре пътя на Такеда през сметището, той успешно избягваше препятствията, а раницата се удряше в гърба му. Дишаше задавено. С внезапно бликнала надежда забеляза, че сокакът до горящата сграда е пуст, втурна се натам и бързо взе преднина.

— Спри или ще стрелям! — Макар думите да бяха неразбираеми, Такеда безпогрешно долови заплашителния тон. Продължи стремителния си бяг, нямаше защо да ги подлъгва, тъй като всеки момент щеше да се озове на сигурно място. Бе забравил, че светлината, която му помагаше, улесняваше и тях.

— Спри го, сержант! Рани го, не го убивай!

— Добре, сър… Чакай, Боже мой, ами той е нехранимайкото, когото дири Сър Уилям — оня проклет убиец Накама!

Сержантът се прицели. Обектът му бягаше надолу по уличката. Натисна спусъка.

— Улучих го — изкрещя ликуващо и хукна. — Хайде, момчета!

Куршумът просна Такеда на земята. Бе пронизал раницата и гърба му, бе проникнал през белите му дробове и бе излязъл от гръдния му кош, без да му причини смъртоносна рана. Но Такеда не го знаеше. Чувстваше се смазан. Лежеше в мръсотията и виеше от уплаха, но не усещаше болка. Едната му ръка висеше безпомощно. Тътенът на близкия пожар заглушаваше виковете му. Ужасът го принуди да се изправи на колене.

Зноят от приближаващия огън бе адски. Спасението му се намираше само на няколко крачки надолу по сокака. Японецът запълзя напред. Тогава през сълзи чу гласовете на войниците точно зад гърба си. „Няма спасение!“

Рефлексите му се задействаха сами. Подпря се на здравата си ръка, скочи на крака и с могъщ крясък се метна в пожарището. Младичкият войник, който тичаше най-отпред, се закова на място. Пропълзя обратно и се прикри с ръце от горящия пъкъл — сградата щеше да рукне всеки момент.

— Мамка му! — Вонята на горяща плът го накара да си запуши устата и носа. — Без малко да го пипна тоя, сър. Точно той беше, дето го търси Сър Уилям…

Това бяха последните думи на младежа. Бомбите в раницата на Кацумата се взривиха със страшна сила и едно парче метал откъсна главата му, разпръсна войниците и офицера като кегли и изпотроши няколко крайника. Сякаш като ехо избухна един бидон с газ, после още един и още един. Май настъпваше апокалипсисът. Вятърът се бе усилил още повече и безмилостно пое огнените стълбове и жаравата.

Пламна първата селска къща.

Шоя, семейството му и цялото село, вече с маски срещу пушека и подготвени от момента на първата тревога, продължиха с отмерена и мъжествена бързина да опаковат ценните си вещи в малките огнеупорни тухлени заслони, издигнати във всяка градина.

Лумнаха всички покриви по главната улица на селото.

Бе минал по-малко от час след първия взрив, а Трите шарана вече не съществуваха. Бе опожарена и по-голямата част от Йошивара, стърчаха само комини, каменни подпори на къщи сред купчини пепел и жарава. Тук-там се валяше някоя чаша или манерка от саке, повечето обгорели и с пропукан емайл. Срещаха се метални кухненски прибори. От градините нямаше и помен, храстите бяха опърлени, а наоколо се трупаха замаяните жители. Като по чудо огънят бе пощадил две-три къщи, но наоколо им царуваше пълна пустош.